Загубвайки посоката си...

Много е лошо да се усетиш, че си изгубил посоката. Седиш някъде, изведнъж ти щуква, че няма накъде да отидеш, никой не те чака. Отваряш очи и виждаш, че всеки бърза на някъде, хората се усмихват, тичат деца, но ти не си никъде, ти просто седиш и зяпаш. Гледаш си телефона, чудиш се на кого да позвъниш, след това се отказваш от всичко и просто гледаш с отворени очи. Виждаш дори и чичото, който се издухва мощно на земята, с апокалиптичен замах бие сопола си в земята, сякаш очаква да разтресе паважа. Но нищо подобно не се случва, а той продължава по пътя си, готов във всеки подобен сгоден момент да удари отново по паважа, с абсолютен замах.

В такива моменти можете да осъзнаете абсолютно всички вселенски закони и да ги омаловажите, защото просто сте извън тях. На път сте да погълнете себе си и да прекарате една вечер, слушайки бразилска тропикалияот 60те, отдавна забравено 10'' на Demise, четейки Гостиот вековете на Стоян Стайнов или просто да си бъркате в носа, мечтаейки да извадите такъв могъщ заряд, с който да ударите по пода и да спрете въртенето на земното кълбо.

Уви, в ресторанта до вас за първи път има шумен купон от месеци, събрали са се хора от целия град, певицата крещи онази отвратителна песен за Цар Шишман, сигурно пияни аграри /моя любима дума за граждани със селскостопанска ориентация/ играят хора, докато скарата им изстива. И как да отида аз при тях и да им разкажа смесените си чувства от романа Гости от вековете на Стоян Стайнов, директор на завода за каучукови изделия, който през 1956 за първи път и последен издава замисления си през 1946 година научно-фантастичен роман. Една объркана история, пласирана като научно-фантастична, с положителен герой български инженер, който уж помага да се събудят от вековен леден съд една пра-историческа двойка, които алчните капиталисти започват да експлоатират като шоу-артисти, за да си избият парите. Книгата е ужасно слаба и в духа на времето предвидима, но това не я прави по-малко вълнуваща за едно хлапе, израстнало в мечти да си купи Тарзан и Кинг Конг от витрината на антикварната книжарница, прекарвало цели часове в зяпане през витрината на скъсаните книги, оставени от разни други подобни странници. Но как да слезеш в ресторанта и да им обясниш за възхитата си от тези шарени корици, за математическата точност и прогресивност на тропикалията, когато те реват и пеят за „Елена, детото на дивата пустиня“. Възможно ли е пустинята да е дива, след като там няма никой. И как пустинята има дете, как се е появило то и чие дете е, след като в пустинята няма никой. Как да им обясня всичко това, като те ще ме съборят на земята и ще ме стъпчат с някое хоро. Песента мълчи за историята на Елена, а аз май ще затворя прозореца, ще си пусна нещо хубаво за слушане, ще дочета глупостта на Стоян Стайнов, мечтаейки за годините, в които бих бил вдъхновен да чета подобна книга. Към 22.30 ще позвъня на 112 и закономерно ще помоля за кола на полицията, за да спра културната оргия отвън, която е на път с музикалния си подбор да обясни всичките кривини и неудачи на 24 годишния ни преход. И след това ще медитирам в тишината, мъчейки си да си обясня какво се случва със света около мен и защо така често губя посоката си. Инцидентно, бих скубал и косми от носа си, просто за да усетя нещо. Надявам се, че ще разберете едно дете от 80те, което просто се е загубило през 2013...

12 май, 2013 - България избира! - Трус та-то-та-то тах-тру-ду-ду

На днешния ден България избира своите нови политици. Дочух  към 11 часа  една песен от съседен блок, една такава, изпята с пълни уста и леко пиянски звук...

Насти и Ориент Експрес - Въртележка

Припев: (х3)
Трус та-то-та-то тах-тру-ду-ду
От несебър де до морето де,
Ориент Експрес и Насти ви зове.
От несебър де до морето де,
Ориент Експрес и Насти ви зове,
Софианци мале, бизнесмени мамо,
прокурори, адвокати, президенти мамо,
само софианци само бизнесмени
прокурори, адвокати, президенти мамо.
Припев: (х3)
Заиграй с мен няма нощ и ден,
с хубави жени времето лети.
Заиграй с мен няма нощ и ден,
с хубави жени времето лети,
Софианци мале, бизнесмени мамо,
прокурори, адвокати, президенти мамо,
само софианци само бизнесмени
прокурори, адвокати, президенти мамо.
Припев (х4) 

И точно на всеки припев "Трус та-то-та-то тах-тру-ду-ду", компанията избухваше в бурен смях. Дали там не са се събрали архитектите на изборите, които определят въртенето на въртележката...Потръпнах!
За всички останали, поздрав със самата песен, имате шанса да се разпеете...и да усетите какво е да си на въртележката в България през 2013 година...

В дни като днешния...

Често мразя всичко и всички, след дни като днешния. Сякаш нормално, ако дългият монотонен керван на сивите и скучни дни се наводни с различни противоположни събития, в които никога не можеш да откриеш правилния ход. Чудиш се как да отговориш на куп различни предизвикателства, само дето често не си струва въобще да им отговаряш. И странните истории..хората разказват различни шантави истории, които на всичко отгоре са и истина. Мисля си, че дни като днешния са емоционални щипалки, които те карат да се усетиш жив, с непосилната лекота на битието.

Николай Бареков и депутата от ГЕРБ Доброслав Димитров - в битка за нормалност

"Кандидатът за депутат от партия ГЕРБ Доброслав Димитров слиза ядосан от сцената на "България избира", като избутва от пътя си  култовия Йоло Денев, който пък го налага с плаката си. Само секунда по-рано се чува гръм от строшена порцеланова чаша, която политикът метнал със замах в краката на водещия Николай Бареков."

И битката за нормалност започва...
Изгледах няколко пъти видеото, не знам вашето мнение какво е, но моето е, че някъде има нещо съвсем грешно в нас и начина по който продължаваме да разбираме света около нас.
Никой няма право да унижава никого, хвърляйки му яйца или чаши, защото това показва очевиден проблем с общуването. Но в крайна сметка, от самия конфликт печели ТВ 7 - повече аудитория, печели Бареков, който най-накрая се изкара жертва на режима. Печели и Йоло Денев, който се хили така щастлив, защото вероятно най-накрая на площада се случва това, което е във фантазията му - налудничав хаос. Печелят и другите му спонтанни, осъзнати и неосъзнати привърженици. Доброслав Димитров май нищо не печели. Засега, докато Бойкоюгенда не го подкрепи в абсурден напън да оправдае глупавата му постъпка.
Губим ние. Писна ми от олигофрени.

Филмът Тилт - неумел опит да се върнем назад в миналото

Не ми се иска да го твърдя постоянно, но има нещо гнило в новото българско кино. От години ми хвалят Тилт, най-накрая му попаднах на торент /за което съжалявам, вярвам, че е трябвало да си дам паричките и да го гледам на кино, без значение от това, което ще ви напиша сега / и след няколко минути изчакване, филмът е вече на моя голям екран...

Но да ви го представя първо, в случай, че сте го забравили:

"В началото на 90-те години четирима приятели търсят начин да спечелят пари, за да отворят собствен бар, който ще се казва ТИЛТ. При случайната среща на Сташ (Явор Бахаров) с Беки (Радина Кърджилова) се стига до страстна любовна авантюра. Внезапно бандата е заловена в нелегално разпространение на порнофилми. Бащата на Беки, действащ полковник, се заема лично със случая и ги заплашва със затвор. Единственият начин да ги остави на мира е Сташ и Беки да спрат да се виждат. Групата решава да избяга в малък немски град. Като бедни емигранти те попадат в поредица смешни и абсурдни ситуации. Сташ прави непрекъснати, но безуспешни опити да се свърже с Беки. Накрая бандата решава да се прибере обратно. През това време България се е променила изцяло – Беки също..."

Твърди се, че това е един от най-успешните български филми, с много награди, който тръгва по екраните в Германия, с много положителни отзиви.

Много ми е чудно, възможно ли е да съм гледал друг филм? 

Но да започна отначало...

Винаги съм се учудвал на неспособността на българските режисьори да пресъздадат времето преди 1989, което дори и тук е странно нереално, пълно с артефакти от средата-края на 90те години – качулка на Thrasher, култово скейт списание, продават си порно-касети с обложки, слушат Beastie Boys...все неща, които са съществували някога по света, по това време, но далеч не и в България. Особено порно касетите с обложките, нима така достъпни са били цветните ксерокси? Младежите си играят, печелят пари от порно,  след продажба на две касети, привидно не им пука от нищо, само дето нямат скейтове...Децата на членовете на ЦК на партията обаче разполагат с луксозни скейтове...

Около 1989 бях на 16 години и все ми се струва, че помня какво беше времето тогава, както и средата...нямаше такива неща. Може би не усещам естетиката на филма, както и поетиката на 89 година или има някаква особена метафора, но да продължим по-нататък...

 

От много години почти всички български филми /Тилт не прави изключение/ гледат да завъртят темата около мутрите и парите на партията. Помните ли законите на соцреализма, според които във всеки филм задължително трябваше да има партиен секретар или поне дългогодишен партиен член, който с голи ръце да избута закъсал трактор или нещо подобно, а след това да играе казачок или поне хоро. Законите на капиталистическия реализъм са ясни – във филма трябва да има мутри, които задължително са много богати, коварни и може и да са глупави, но и опасни. Добре де, няма ли друга тема и герои за режисьорите? Или всички карат по формулата на Бригада, който сякаш проправи дълбока и ненарушима пъртина във филмовия кич на България?

Слаба и вяла игра, стерилна откъм емоции и показна в доста моменти. Всеки от героите си е поел по един шаблон, нагънат в началото и до края на филма смело можеш да предполагаш какво ще стане от всеки и винаги се оказваш прав.

Банална любовна история, съшита с бели конци, която никого не изненадва, поради своята предполагаемост и повторяемост – красивото момиче от елита и хулиганинът от кварталите...

Добре, в крайна сметка, това видях във филма Тилт. Благодаря на братя Чучкови, че правят българско кино, благодаря и на всички други, че представят киното на България пред света, но много ми се иска да видя един истински и честен филм, от който да боли, за хората от моето детство и за съдбите им. ГДР направиха своя Goodbye Lenin, който ме нахара да настръхна. 

Филмът Тилт ме накара да се прозявам. Съжалявам, явно толкова можем. История в стил Дисни – принцесата и скитникът, смесена с мутри на корем и щипка опит да погледнем назад към миналото – нищо друго, освен филмът Тилт. Времето ще ни съди за това, което не сме посмели да кажем. Или ни се е струвало прекалено маловажно или неудачно за публика, която обича да гледа екшън и любов.

О, братко, къде си? - песен от филма

Много надъхваща песен, както и хубав филм, като всичко на братя Коен :)

In constant sorrow through these days
I am a man of constant sorrow
I've seen trouble all my days
I bid farewell to old Kentucky
The place where I was born & raised
(The place where he was born & raised)
Instrumental
For six long years I've been in trouble
No pleasure here on earth I found
For in this world I'm bound to ramble
I have no friends to help me now
(He has no friends to help him now)
Instrumental
[
It's fare you well, my own true lover
I never expect to see you again
]
For I'm bound to ride that northern railroad
(From: http://www.elyrics.net)
Perhaps I'll die upon this train
(Perhaps you'll die upon this train)
Instrumental
[
You can bury me in some deep valley
For many years where I may lay
Then you may learn to love another
While I am sleeping in my grave
(Why he is sleeping in his grave)
Instrumental
]
Maybe your friends think I'm just a stranger
My face you'll never see no more
But there is one promise that is given
I'll meet you on God's golden shore
(He'll meet you on God's golden shore)


Преспокойно може и за мен да я изпеете :)