понеделник, 27 август 2012 г.

Сигурно ще ме наречете циник...

Сигурно ще ме наречете циник, но нека ви разкажа за днешната си среща. Запознах се с един от тези хора, за които събират пари със sms. Видях договорът му - 4-5 страници. Някои от клаузите:
- получателят на парите е длъжен да си промотира болестта и състоянието пред медиите, за да може да привлече хорската жал и съответно смс...
- получава се около 20% от стойността на смс-а
- ако не натрупа 600 смс-а за шест месеца, губи всичко.
И така...сметката е проста...600 смс-а са 600 лева без ДДС. 20% от тях са 120 лева.
Нашият посетител има 6 месеца да се унижава по редакции, фирми и къде ли не...за да..вземе той 120 лева, а фондацията...доста повече. Въобще не говоря за мобилните оператори и за държавата. Никога повече няма да пусна смс, без значение от каузата. Дали само в България е така?

неделя, 12 август 2012 г.

Няколко въпроса за смокините и за хората, които ги продават

Не познавам хора, които не обичат смокините. Те са страхотен плод, който и аз и Ваня обожаваме. Но интересно защо, трудно ни е да ги намираме на пазара. Хората, които ги продават, са винаги много подозрителни - с кофа настрани от всички, навъсени, мерят с ония допотопни кантарчета, дето вдигаш торбата във въздуха и така гледаш колко килограма е.
Дори и ако продават на сергиите, те пак са навъсени, асоциални и странни. Добре де, може ли да продаваш толкова вкусни неща и да си навъсен и намусен? Който ми обясни защо това е така, печели килограм смокини. :)

събота, 11 август 2012 г.

Една стара история за Македония или не съвсем - 2007


Много от любимите ми хора мразят съботата и неделята. Колко странно, дори и аз, който съм разтопил отдавна границата между почивни и непочивни дни, отдавна не усещам никаква радост от неделите.
От недели като тази, в която работния ми компютър изпуши неочаквано, та се преместих на другия в хола. Седя по гащи, слушам Азра и очаквам да стане утре. И така, мразя неделите. Особено тези, в които дават и Матрицата по ТВ. Не разбирам манията по този скучен филм. Нито ми е интересно да го гледам.
Македония е град в небето. Не можете да си представите колко е красиво в този град, където над всичко властват облаците от огромните планини, които се виждат от  всяка спирка по пътя.
Гледах Брат по Канала, интересно ми беше, въпреки, че го гледах за 10ти път. Много увличащ филм, който успя да приспи леко тревогите по изпушилия в небето процесор.
Говорейки за небе, то е бездънно там. Чак те  е страх да гледаш, защото не знаеш дали може да понесеш гледката. Децата са в кокетната мантичка, която помня от началото на 80те, като минават край някоя от многото църкви, не пропускат да се прекръстят. А малките шиптерчета смело карат колело по моста, от който почва улица „Тито” в Струга, която нямаше нито една табела по себе си, освен една, която не е могла да бъде махната, защото пред нея имаше тръба  на вентилационна инсталация.
И се усмихват смело в камерата ми, защото явно знаят, че днес съм там, а утре ме няма, но искат да бъдат звезди в моите снимки. Кимам и аз и се усмихвам.
Ах, колко противно горещо може да бъде едно лято, в което искам да отида на толкова места,  а чак не знам дали ще мога. И дали ще съм в настроение за това.
Не знам дали ви казах за трагикомедията с К. Боже, колко трагично комична може да бъде една връзка, която вероятно ще остане в историята със своята краткост и еднакво впечатляващо безсмислие.
Както и не ви казах, че се настървих ужасно силно против християните и Исус.
А в Македония често по върховете се виждат огромни кръстове. Вероятно това е част от вечната битка между верите, която бе имала толкова прояви тук. А кафето в малката ориенталска сладкарница беше страхотно, както и водата. Бях забравил истинския вкус на водата, който ми беше припомнен от чашата, която придружи поръчката. Поисках втора и гледах с усмивка дядовците с белите капи, които спокойно гледаха улицата и цветната върволица от хора, бе събота, пазарен ден.
От утре почвам пак училище, последни седмици, които ще минат безболезнено, вярвам в това. И после ме чака лятото, огромна топла диня, топъл резен сладост отделен за всеки летен ден. Ще се опитам да не го прахосвам по начина, по който прахосвах лятото си предни години. Миналото лято бе изключение, за него няма и да споменем, защото би ме заболяло.
Реката Черни Дрин е нещото, което дели Струга на две части. В тъмните и води плуват едни прекрасни лебеди, които даже не ги е и страх от хората. Всъщност, чак тук се усетих, че нашите животни ги е страх от хората.  А там птиците спокойно и с достойнство плаваха насред водите, гледайки философски на това, че всичко тече. Не знам къде отиваше реката, която извираше от Охридското езеро. Последно я видях да преминава през гето от срутени къщи, което бе обзаведено по балкански стандарт със сателитни чинии. Такова видях и в Кюстендил, където се надигнах от седалката на рейса и упорито се загледах в прозореца. Не гледах срутените къщи, а там , в далечината. Джони казва в обложката на своя диск, че ако времето е добро, от  циганските съборетини се вижда чак до Гърция и морето, което се плиска, като далечна златна вълна. Това за вълната си го измислих аз, но  не можах да спра рейса.
Много се надявам, че някога ще го видя и това море, което се вижда от кюстендилското гето при ясно време.
Не ми е ясно докъде ще го докарам и с тези неделни вечери, лишен от компютър, усещам ясно абстинирането по интернет общуването. Няколко дни изкарах инвизибъл, вероятно като подготовка за това, че няколко дни няма да имам въобще достъп. Не исках и да говоря с никого, а сега се усещам, че не бих имал нищо против някой да звънне и да ме залее с думи, за всичко и за нищо.
Имам една позната, която ми звъни от САЩ и всеки път ме залива с думи, за поредния си житейски успех. Колко ли е неочаквано, че постигнал всичко, човек все още има нужда за звънне тук, в блатото, за да се похвали. За да не я разочаровам, и аз като един голям жабок само слушам и от време на време издавам похвално крякане, което вероятно я топли  повече и от придобивката, с която ми се хвали в момента. „Кря, кря, кря...банана, нирвана, маняна”, както пеят GONG.
Ако си говорим за живот, то той в Охрид е спрял. В старата част са паркирани коли от 50те и 60те, които са още в активна употреба. Тишина, тишина и ослепителното отражение на слънцето в кристалните води. И колкото по-нагоре се изкачваш, все още виждаш пространите дрехи, които вятъра лепо побутва. Сетих се за отчаяната изповед на жената на амфитеатъра, която търсеше да се оплаче от всичко и се вкопчи в нас със сетни сили, за да ни разкаже поредната история за ревнив мъж и тайнството на ставащото зад дебелите зидове на македонското семейство.
Мисля, че жената е нямала късмет.
Живял съм малко по семейному с няколко жени, винаги е различно.
Иска ми се пак да се случи, нужно ми е. Тогава може би ще заобичам неделите?
Помня, че в неделя в квартала работеше само една сладкарница и по някаква странна логика и една будка, която беше любимото ми място за седене и взиране в нещата, с които беше пълна. Шарени вестници, дребни пластмасови боклуци, топчета за тенис, флакончета розова вода, снимки на артисти и певци, които вече май никой не помни. Жената с удоволствие затваряше в 18.00, а толкова ми беше трудно да си представя, че ще трябва да се връщам вече у дома, не ми се връщаше. Неделя.
От една дупка в стената на Самуиловата крепост пропълзя голяма змия, която леко стресна групата сръбски ученици. Направихме се, че не я виждаме и влязохме вътре, откъдето вече стряскащо неочаквано излезе възрастен гайдар. Качи се на наблюдателната кула, наду гайдата и застана така, че да могат да го снимат туристите. Вятърът от езерото рошеше дългата му и вероятно мръсна коса. Хората се снимаха с него и отминаваха. Останахме сами. Той свърши песента си, изплю се, изкоментира мрачно, че всички са го снимали, но никой не е оставил пари. Вятърът все още го разрошваше, вероятно за утешение, че прибира само нашите 10 динара. И после той пак се скри в дупката си, където чакаше поредната доза от туристи.
Когато бях малък и още ходех на детска градина, много обичахме тайно да се мерим на каменната ограда. Бяхме дребнички и не можехме и очи да подадем над зида, отгоре на който имаше и метър от желязна ограда, за да не изскочи някой от нас на шосето. Шосе като шосе, в новостроящ се квартал, 1977, колите бяха прекалено рядко явление, но ние им се радвахме и се опитвахме да познаем по бученето всяка марка. Една сутрин се оказа, че незнайно как, вече мога да погледна отвъд оградата, ако мъъъъъъничко се надигна на пръсти. Улицата беше пуста , жълто-прашясала от лятното слънце.
Вече не се тълпях с другите деца там, вече знаех, че съм я видял. Вече имах  други хоризонти за покоряване. Някой от тях е и морето, което се вижда от циганската махала на Кюстендил.

Просто неделя...утре ще облека новите си дрехи.
„Носете си новите дрехи, момчета.
Не казвайте утре ще бъдем красиви,
 не казвайте утре ще бъдем щастливи,
не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем
ще обичаме утре, утре ще бъда любим.

Носете си новите дрехи момчета,
падаме както ходим, умираме както спим.

Носете си новите дрехи момчета,
не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната,
не казвайте утре ще бъдеме честни,
днес тихичко ще се проврем.

Носете си новите дрехи момчета,
ходейки падаме, сънувайки не.

Носете си новите дрехи момчета,
не казвайте утре със вик на площада,
ще кажа истината, а после на клада,
на клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.

Носете си новите дрехи момчета,
падаме както ходим, умираме както спим.”

петък, 10 август 2012 г.

За един нестандартен Никулден...


Пляс, пляс, пляс!
Не съм ви разказвал точно за този Никулден, нали? Преди много много години, в една студена зима, в зората на капитализма в България и в началото на работната ми кариера като учител, в е един нищо и никакъв ден, пред училището спря камион. От него свалиха 3-4 огромни чувала , които се оказаха пълни с риба.
Благодарен за нещо родител бе решил да ни подпомогне в суровата финансова криза. А имахме и друг подарък -  по линия на усвояване на някакви средства от училището ни бяха подарили по 6 чаши на всеки. Подът на предверието  се превърна в кърваво море...беше голямо междучасие, нареждахме се на едната опашка, получавахме 6  чаши, подпис, а после другата опашка, подпис и получавахме една голяма торба с риба вътре. Междучасието  бе сякаш безкрайно, обменяха се рецепти за готвене, за изкисване на шараните.
Навсякъде в стаята бяха наредени големите черни торби, пълни с грамадни риби. И до всяка торба имаше и кутия с чаши, едни от първите внесени от Китай, голям лукс за онези години.
Имах свободен час и се бях изтегнал на дивана и сякаш май заспах. Бях уморен, а топлото винаги ме приспива.  Събудих се от равномерен шум –шшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшш...плясс.....пляс.....пляс!
От топлината в стаята рибите се бяха размразили и агонизираха в торбичките си. Грамадните шарани се въртяха, бореха се с торбите и се опитваха да излязат и да се върнат в язовира си. И моят шаран бе живнал и се тресеше на масата пред  мен. Не знаех какво да правя. От мирна учителска стая, за минути около мен се бе превърнало в поле на масов геноцид над мирното шарано-подобно население на близък язовир.
Големите риби умираха и тупаха безсилни с опашки. Отворих моята торба и отвътре с ужас в очите ме загледа моят голям подарък за Никулден.
Влязох в час или по-скоро избягах от училищната стая. След 40 минути там нямаше нито една жива риба.
Ужасното шумене и пляскане сякаш бяха само спомен. Моята риба стоеше мирно и само в очите и се четеше една болка. Дали и рибите биха ни принасяли така в жертва на някой свети Николай?
За щастие ние бяхме спечелилата брънка от еволюционната верига.
На връщане подарих рибата си на един бездомник.  И вече поредна година не си купувам риба, за да изкупя греха си  пред  десетките умиращи шарани в онази топла учителска стая. А някога си мисля, че може и просто да е било страшен сън и може би още спя на онзи диван и не съм се събудил още, омагьосан от шумоленето на рибите. На този въпрос все още никой не може да ми отговори.