Честит рожден ден, съседе!

Когато вечер ми звънят на вратата, винаги очаквам нещо лошо. Този път звъненето не беше настоятелно, едно плахо, кратко. Понякога такива ме стряскат още повече, защото съм сигурен, че и човекът се колебае защо ми звъни и това поражда още повече проблеми. Намалих телевизора, преструвайки се, че ме няма.

След минутка се чу още един плах звън. Трябваше да отворя. Нямаше как да се престоря на липсващ.

На вратата  стоеше съседът ми от първия етаж, и някакси плахо търкаше ръце. Сякаш искаше да ползва телефона или да ме помоли за два лева, до пенсията.

Аз не общувам със съседите си. Не мога да се впусна в водовъртежа от дребни теми, които да обсъждам, докато слизам по етажите. Любезно пожелавам дежурни фрази и си влизам  в коридора, като със затръшването на металната врата дори си отричам и възможността да чуя и отговорите им.

Не го приемам за грубо, просто нямам време за участие и в тяхната реалност.

В това време, докато се учудвах и размишлявах, съседът говореше. От обърканите му думи разбрах едно нещо. Бях поканен на рожден ден. Много мислил, видял прозореца ми да свети и решил да ме извика.

Пак бях забравил лампата в спалнята да  свети.

Много мразя рождените дни, но просто съседът ми прекалено настоятелно ме задърпа по стълбите.

Нямаше как, спрях телевизора, заключих вратата и набързо се спуснах до магазина. От там купих крем за бръснене, нещо като подарък, и звъннах на вратата. Изведнъж се сетих, та аз даже и не знам името му.

Той отвори и на старческото му лице се изписа изненада. Сякаш бях скъп гост, почел празникът му с подарък. А не случайно избран съсед, по фактор “присъствие у дома в петък вечер”.

За първи път посещавах апартамент на съсед от входа. Същата ламперия, същото разположение на стаите, същият хаос, и странната миризма на апартамент, обитаван от сам мъж. Този път, към нея беше добавена и миризмата на печено месо и тракането на съдове. Всичко беше много запуснато и старомодно.

Купонът беше разположен в хола, където на масата пред телевизора бяха събрани няколко познати лица.

Казвам познати, защото това бяха хора от блока. С които се разминавах всеки ден, любезно поздравявах, както направих  и сега и седнах. Наляха ми ракия, която любезно отказах за тяхно учудване и се захванах с шише топла Загорка. Отказах да ми сипят порция месо, като им обясних, че не ям месо.

Дори и не ги учудих, защото те явно бяха свикнали на всичко.

На стената имаше картина на красива жена, на около 40. Съседът ми улови погледа и се усмихна.

Цареше неловко мълчание, прекъсвано само от изкашлянията, които винаги старите хора употребяват, когато са на маса. Бодват нещо на вилицата, оставят я да виси на ръба на масата, наливат малко ракия в чашката, кашлят, сякаш за да предупредят и отпиват и замезват. Телевизорът бучеше нещо, което не можеш дори и да чуя. Седях с опрян на стената гръб, гледах наоколо и мълчах.

-“Тя почина преди 20 години. Жена ми беше.А ти комшу, как се казваш? Извинявай, ама нямаш табелка на вратата.” прекъсна тишината домакинът.

Представих се на всички, и така можах да огледам поканените. Рожденикът седеше на централно място, под портрета на починалата си жена. На видима възраст около 65, в риза с къси ръкави и дълги панталони. Така облечен, той постоянно се въртеше около блока и поправяше нещо.

До него седеше вечният му другар, от съседния вход. На около 60, с посивяла коса,. Заедно седяха по бордюрите и си говореха, докато не се напиеше. А от магазинерката знаех, че синът му беше загинал в катастрофа преди 2 години и жена му се беше поболяла и за година си беше отишла от рак.

А като се напиеше, крещеше имената им и плачеше сам под уличната лампа.

Хората много обичат такива сюжети, само за да им напомнят колко са щастливи. И сега той седеше на масата до него, бодеше салатата и безизразно гледаше към телевизора, пиейки ракия на едри глътки.

Третият на масата беше един плах човечец от първия етаж, живеещ в съседния апартамент.

Не излизаше много, не общуваше със съседите, само с тези от етажа. Грижеше се сам за своя син, който стоеше по цял ден в стаята си и не излизаше. През зимата го бях видял да стои пред входа, в ръчно плетен черен пуловер, бяха го забравили с кофата за боклук и бяха заключили вратата.

Докато отключвах, той трепереше и зад гърба ми монотонно хлипаше, че му е студено  и го е страх.

После бързо влезе в апартамента и явно пак се е поставил до прозореца, за да гледа падащият сняг.

Той седеше на прозореца през цялата зима, махаше на всички, а през пролетта изчезна.

Нямаше некролози, значи просто се беше появил зад немитите прозорци на някоя държавна психиатрична клиника, където махаше на хората отново. Кой знае, аз не исках да разбирам истината.

Вече пиян седеше и пенсионираният военен от шестия етаж, който в началото  на всяка пролет колеше прасе пред блока и събираше всичките си роднини под клоните на ореха и си правеха трапеза.

Слабата пролетна светлина осветяваше тяхната трапеза, барбекю, обилно полято с евтини безалкохолни напитки от пластмасови шишета. На масите, покрити с найлонови покривки се оттичаха литри кръв от разфасованото прасе, докато внучетата му си играеха федербала, гледайки главата на прасето, закачена на клоните на дървото. Единият път тяхната забава продължи до късно и той запали колата, премести я и с фаровете си освети масите. На другата година синовете му се скараха при подялбата на месото. Той ядно прибра всичкото месо тогава за себе си, като урок за младите. Един истински хан Кубратов урок  в условията на бетонният град.

Там бях някъде и аз, пиещ втора бира, облегнат на студената стена. Едно топло шише, което да стискам, в една топла лятна вечер. Един чифт очи, които да затварям и да се прехвърлям отвъд кашлянето на старците около мен. Страх ме беше и да мърдам, защото диванът на който бях седнал скърцаше.

А това скърцане неприятно прекъсваше тишината, в която плувахме ние четиримата.

-“ Той ,съседа ,нещо паднал вчера от колелото. Нали така бе, господин учителю?”

Стреснат от фамилиарното отношение, отворих очи. Пенсионираният военен, чието има бях забравил отново, ме беше погледнал с усмивка. Кимнах и мълчаливо показах раната на крака си.

Не я и криех, бях с късите си камуфлажни панталони, ужасно удобни за всякакви моменти.

Чичо Стоян, рожденика, се затюхка на свалената кожа, и ми предложи да събере орехови листа и да ми каже как да си правя компреси. Било грозно, млад човек, пък с такава голяма рана на крака.

Вече пияният съсед от другия вход се обърна към мен и ме  загледа. От  думите му, изфъфлени от треперещата му от алкохола уста, настръхна всичко около масата.

-“А моето момче не можа да стане. Падна от мотора и не оживя.”

-“Нека да пуснем Олимпиадата, ще минават нашите.” прекъсна тишината виновникът за тържеството.

Раздаде ни по още една топла бира и загледахме. В шарения парад на спортистите се мяркаше и нашето знаме и старците седяха и цъкаха. Минаваха нашите и те ахнаха, възхитени от нещо.

-“Какви костюми, каква красота. Става ми така леко на душата” възкликна пак той.

-“Ама и такава ли страна имало? Леле, а ние какъв свит живот живеем. Добре е ,че има Олимпиада” добави той пак след малко и млъкна, загледан като другите старци в телевизора.

А аз седях с отметната глава и леко пиян, плувах някъде.

В това, което бях сънувал през краткия си следобеден сън.Беше ме стреснал, един съвсем пресен и кратък кошмар, изкаран между 3 и 4 следобед. Басейнът под червеното небе, в който никой не се осмеляваше да влезе.Пълният с хора по бански бряг, които не влизаха в басейна, стреснати явно от кърваво червеният свод. Летящият влак в небето, който изчезваше, веднага щом го покажех някому. Знаех, има снимка на този влак, която обаче не можех да открия. Най-накрая се бях върнал в къщи, в родния си дом, и оправях леглото, в което бях спал от най-невинна възраст, до деня когато напуснах, за да заживея сам.

Бях се събудил целият мокър, с увити около тялото ми чаршафи и с усещане за празнота в едната половина на леглото.Никога не мога да го  разбера, защо  се будя от вътрешната страна на леглото. Колкото и да се мъча да заспя от външната или поне от средата, винаги се будя опрян в стената. И с празнота от нещо, изгубващо се точно като влака, в кърваво червеното небе. Ръцете ми са изтръпнали, сякаш са копнеели да прегръщат нещо, а са седели непотребни през цялото време.

 -“А, това бил Симеон бе, ще ги поздравява!”

Старците бяха станали на крака и се взираха в лицето, показано в едър план на екрана на малкото телевизорче. След това те пак седнаха и аз затворих очи, за да бъда разбуден от пъхната ми в ръката нова топла бира.

-“Не заспивай комшу, има още много за почерпка!” се смееше домакинът.

Седнах на масата, разказах им за училището, оплаках се от малката заплата, те ми разказаха за нещо друго, не помня какво. Бяхме като на помен, странно тъжни и тихи. После просто станах, извиних се с горещото време, четирите бири и късният час и просто си тръгнах.

В къщи не ме чакаше никой, просто затворих очи и поех към червеното небе и оня липсващ влак.

Там, където предпочитам да живея.

Разбираш ли ме, дори и сега?

По никое време се сещам да потърся чорапите си. Първи сигнал, че искам да си ходя. Дрехите ни са пръснати из цялата стая на огромния, прашен и разхвърлян апартамент, който явно не е бил обитаван с години. Измъквам се от леглото и бавно и без да пускам лампата намирам дънките си, тениската се крие някъде на масата, но чорапите ги няма. Съвсем тихо, тръгвам бос из апартамента. Бърз душ, а после праха по паркета гъделичка стъпалата ми. Влизам в кухнята, където бавно източвам водата от чешмата, за да си налея малко и да седна на дивана, който изпъшка. Ако бе светло, вероятно би се вдигнал облак прах. Единственото осветление в кухнята бе огромната реклама, която светеше точно под прозореца. Страхотна тишина и капките дъжд, които биеха по прозореца. Понякога минават  коли, чува се далечен смях и викове. 

Нямаше какво да му се чудим, една почти нормална лятна вечер, в която се случва какво ли не, стига да имаш очи да го видиш или кураж да го изпиташ. Начало на сезона, в който се случват чудеса, но никой няма и желание да им обърне внимание,  защото жегата замазва всичко.

Опитвам се да наредя всеки от отделните детайли, за сглобя огромен пъзел. Вероятно там има място оня луд, със виолетово яке и с пръчка, която размахва като жезъл, който тъкмо днес реши да кълне колите и с бързи шамански движения да прокълне и моята и мен, тъкмо когато го отминавах.

Там са и опитите ми да снимам бездомници с новата ми камера, от която те се крият, защото ме подозират в план, целящ да промени статуса им в някаква по-лоша насока. Да не забравям и тъмните улици, които обикалям с колата, без да бързам за никъде, като ясно знам и че не отивам никъде.

Жегата, която влудява хорат и ги кара да имитират че работят и че живеят. Затишието, подозрително вероятно причинено от идващото Световно първенство, което ще изпълни ушите ни с рев от стадионите, от който ще се крия като диво животно, хванато в капан. И вероятно вечери като тази, в която след покана за пица и бира се оказах гостенин в огромен и празен апартамент, обитаван от жена , която вероятно  също се усещаше на гости, нищо, че там бе израстнала и до преди малко бяхме спали заедно на леглото в стаята, която тя наричаше все още „детска”, с плакатите по стените, лепени в средата на 90те и все още здраво закрепени за стените, макар самата хартия да бе пожълтяла и прашна. Неща, които могат да ти се случат само през лятото и никога по друго време.

Налях си втора чаша с вода, вероятно нямаше да е лошо и да се изтегна на дивана, чух шум, тя бе станала и се къпеше.

Не помня как се бяхме запознали преди много години, не помня кой каза първи онези думи, които в сегашните ми уши са често предпоставка за сигурен секс, а тогава ме караха да пламтя като божур от радост и възбуда, че съм обичан, че точно аз и точно тогава. Минаха няколко месеца, а после тя изчезна. Ей така, разтвори се в нищото, без да обяснява и без да предупреждава. Тогава осъзнах, че странно как, не сме успели да си създадем общи познати, които да разпитам за нея. Няколко дни подежурих пред апартамента, в който знаех, че живее, а след това случайно чух, че е заминала за чужбина. А преди няколко месеца съвсем случайно получих писмо, а после второ и трето и така...

Да пием една вода за Гугъл, който твори чудеса, дори и за изгубените бивши гаджета.

Дори и не питах защо бе изчезнала тогава, макар, че дълго време се обвинявах във въображаеми престъпления спрямо нея и какво ли още не. Но просто времето бе минало и излекувало това, което после пак щеше да разболее.

По тениска и бикини тя вече бе до мен на дивана, мълчахме, загледани в рекламата отвън. Бавно галех коремчето и, бавно и нежно, мълчахме и май нямаше нужда от думи.

Думите бяха преди това, когато успяхме да изядем по една пица с бира, на случайно намерена маса в престижна пицария. А след това, на изчистената маса, пред кафе за всеки и цигара, която се появи в леко треперещите и пръсти, тя извади албумче със снимки и се подготви да ми разказва.

Много важен момент , защото в албумчето често се крият години живот, всички постижения, шарено разнообразие от деца в паркове, места, където сме били, гаджета, които могат и да не си спомнят вече за нас, съпрузи и съпруги, първи квартири, весели моменти на масата и с приятели...

Нейното албумче беше доста тънко,в началото се появяваха доста снимки с някакъв мъж, който тя представи като бившия си съпруг. После се появиха и двете и деца, а после развод, а после снимките започнаха да говорят сами за себе си. Пейзажи, порастнали деца на колела и пред компютър, няколко други мъже и няколко снимки на градинката и, в която растяха типичните за Холандия лалета...

Дори и не ми обясняваше, снимките говореха сами за себе си. А после ми предложи да отидем заедно у тях, защото била сама и малко я било страх, не можела да свикне. Родителите и бяха отдавна починали и семейното жилище стояло празно. Тя си бе изчистила коридор до банята, детската и кухнята, а другите две стаи стояха празни, пълни със спомени. Вероятно дори и не ги бе отворила.

Още на стълбището се облегна на мен, извини се, че бирата я е хванала. А  само след минути, съвсем трезно и със затворени очи лежеше под мен и ми шепнеше, че не иска да свършва тази вечер, че ...

Бях се замислил, бях спрял да я галя по коремчето, унесен в мисли и в сменящата се реклама отвън.

Тя се обърна към мен, прегърна ме и прошепна в ушите ми.

-Не издържам, ще полудея, разбираш ли? Ти винаги си ме разбирал, но разбираш ли ме и сега?

Заваля все по-силно, тя се впи в мен, ръцете и правеха това, което тялото ми искаше. Вече дишаше тежко, а в ушите ми шепнеше само един въпрос. Дори и да не я разбирах,  отдавах го на началото на лятото, което ни беше бръкнало в здравето и в душите и просто не задавах повече въпроси.

На пуснати лампи, жилището изглеждаше много прашно и разхвърляно. По коридора си личаха моите и нейните боси стъпки, отпечатани в праха. Вече бях намерил чорапите си, времето пак течеше, а тя опаковаше куфарите си, защото заминаваше с ранен рейс за София, за може да хване полета си.

По улиците нямаше никой, но пред автогарата стоеше оня луд с виолетовото яке и като могъщ магьосник дирижираше с дървената си пръчка. Неколцината пътуващи ни загледаха любопитно, а после в последните няколко минути тя реши да ми разкаже за кризата и за отражението и на бизнеса на сегашното и гадже. От моя страна аз и приказвах глупости за работата си, съвсем в единодушно решение никога повече да не си кажем нищо сериозно, поне до идването на автобуса. А само след минути той вече пътуваше за София, побрал нея  и куфарите и. Дланта ми още усещаше дръжката на тежкия и куфар, топлината на коремчето и, а дъждът валеше. Пред гарата вече нямаше никой, бе прекалено късно. В колата си пуснах музика, запалих и внимателно поех към дома.

Howlin’ Wolf стенеше от колоните, колата вървеше, светофарите мигаха жълто. Музиката е сърцето на една кола, някога каза Павел Попандов.  Дали ще успея да намеря и моето сърце, в това една започващо лято.  В далечината зад мен бездомникът с виолетовото яке вероятно правеше пак някъде магическите си жестове, щеше ми се да науча какво означаваха те. Разбираш ли ме, дори и сега ?

Стари спомени от едно посиняване

Огледах се и пак погледнах ръцете си. Бяха сини, посинели.

Не знаех какво да отговоря на ученика, който с ужас в очите ме попита дали не ми е лошо...

Не знаех и какво става, сърцето ми. От няколко дни прещракваше, съчетано с постоянното недоспиване и 14 часов работен ден. Погледнах ги пак. Сини.

Седнах сам в учителската стая, налях си вода, облегнах се на перваза. Стана ми лошо и едно такова, черно, в душата и в ума.

Изпотих се от парното, което беше надуто до дупка. Отворих прозореца, за да ме лъха вятъра.

Помислих си, че ще умра. Сърцето ми.

От няколко месеца не съм си почивал, постоянно съм в движение.

Пред очите ми минаха всички сутрини, които ставам в 6, за да съм в 7 в рейса.

Откраднатите минути от някой час, които бързам преди всички да се паркирам на дивана, за да мога да се облегна на секцията и почти аутистки да се самопогълна в якето си, за да поспя за 10 минутки, колкото ми е писано в програмата, докато около мен кръжат колежки и пак говорят за наболели проблеми.

И после бягство в калта, за да стигна до дома, 30 минути сън, после пак работа. Тичам с рейса, вечно закъснял, за да съм там, на бюрото и да ги посрещна с усмивка.

Намразих тези курсове, безкрайните вечери, в които бавно повтаряме граматичните догми, за да си взема левчетата в края. И после да остана сам, за да заключа, за да се върна с последния рейс у дома, където отново ме чака тъмата, която дори и с музика не мога да разпръсна.

Болеше ме сърцето, дори и с това, че не мога вече да изпитам удоволствие от слушането на музика, просто защото нямам време, както и за четене нямам време.

Нямам време дори и за секс, нито и желание. Няма и с кого.

Усетих се жалък и нещастен. Ръцете ми синееха.

Мисля, че станах от стола, налях си вода, пих, погледнах се в огледалото, бях бледен и определено не ми беше добре. Замислих се, че не помня кога им посиняват ръцете на хората, това беше ли признак за кръвно или натравяне ?

Мигновено обвиних THERMO CUTS, термогенната комбинация, с която се поддържах жив, вместо да пия кафе.

Но ми беше и странно безразлично, само се молех, дано не умра в училището.

Мислех си, че ако мога да се добера до дома си, вероятно ще пиша в гугъл “посиняване, ръце” и вероятно ще ми излезе най-страшната прогноза, писана от някой форумен капацитет.

Но не исках да умра в училище. Не че ми пукаше ,но сърцето ми биеше лудо, притесних се.

Казах си, че може и да е от литъра кафе, с който си пожелах успешен ден, от липсата на закуска, от всичко.

Не ми беше мило за живота ми, никак. Но не исках, не исках това да става в училище, при това в учителската стая, просмукана с миризма на хартия и на безсмислени разговори.

Усещах се зле, но мисля, че тогава не осъзнавах, че реално мога да умра.

Ръцете ми изглеждаха почти черни, виеше ми се свят.

Мисля, че щях да колабирам. И ръцете почваха да изтръпват.

Това ми беше късмета от житейското тото...

Тото. Тото.

Нещо ми се въртеше в главата. Кой е Тото? Защо Тото?

Тото е едно коте, което си играе с хартията на кройките при шивача ми, стар фен на Блек Сабат.

Едва вчера си купих от него жестоки дънки, сини, с бял конец, първо обличане днес.

Вчера ги мерих, като той слушаше първия Сабат и наистина се изкефих на музиката, която се носеше из ателието.

Тото. Тото. Тото.

Крещях го наум, през болката от сърцето и главоболието, които...

Срам ме е да си кажа. Изчезнаха на момента, щом се сетих за нещо.

Станах, влязох в тоалетната, полях си ръцете с веро и измих синката, която се беше наслоила от новите ми дънки.

Тъпо. Тъпо. Тъпо.

Тъпо копеле си ти, Тончев.

Това си казвах, когато пътувах с рейса към дома.

Днес е поредния първи ден от остатъка на живота ми.

Странно усещане.

Как НЕ повярвах в българската политика или отдясно за лявата идея.

Евреите са избран от бога народ. Избран за много неща, включително и за логичен и верен последовател на мероприятията от ляв характер. Без значение дали има сказка, прожекция на филм или опитват да разширят дейността си, левите партии ни обичат. Но не повече от руснаците в България.  Нас заради Маркс, Троцки или някой друг от купчината други евреи революционери,  на които ние сме плахи наследници. Тях заради всичко останало.
Не знам как ни намират, как откриват телефоните ни, но факт е, че вече чувах в ухото си  гласа на местен лидер на левите, който ме канеше на дискусия със съветник на президента по етническите въпроси, съчетана с прожекция на филм и коктейл. Защо пък да не го посетя?

Да си ляв в България е като да се опитваш да караш кола по магистрала с превръзка на очите. Да вярваш на тези леви/пък защо не и десни/ лидери е все едно да излезеш и ти на магистралата с превръзка на очите и да си представяш, че може да ти се размине.

Но в крайна сметка, хайде на малко OFF-ROAD, за да усетим свистенето на гумите и да се повозим надалеч. Но някой бе скрил ключа за запалването. Накратко, не дойде никой от президентството.

Местният ляв лидер покърши ръце, че явно събитие от вселенски мащаб му е попречило, но реши да утоли нашите гладни сетива с филм, който бил пратен нарочно за събитието.

Мъж на около 25 години се опита да пусне филма. От говорителите ту се чуваше как Хитлер крещи, ту на екрана се появяваше черен правоъгълник. Младият активист с набола брада и физиономия на програмист не беше овладял тънкостите на работата с TV OUT-та и не можеше да изведе сигнал.

Левият лидер реши да запълни неловката пауза с няколко думи за филма, като не разбрах дали е за „шведския” или за „швейцарския” фашизъм, защото тя го представяше като документален филм ту за единия, ту за другия. Явно не правеше разлика. А после компютърния „левак” си направи самокритика и самоотвод и се изляхме навън в лятната суета, за да направим оборот на близкото кафене.

Накратко, не можахме да забием пирон в ковчега на фашизЪма и капитализЪма. Но нещо ме зачовърка, нещо като въпрос. Защо всъщност не повярвах на лявата идея?

Без да се лъжем, в България няма ясно изразена лява идея, но има много нейни представители. Така е и с дясната идея, като количеството и от симпатизанти също расте. Тук сме бедни на идеи, но богати на последователи.

След 45 години комунизъм и интернационализъм в думите и идеите на БСП искрено вярват само бабите и дядовците ни. Останалите само ръкопляскат. Именно затова трябват силни ръце. С такива които можеш ритмично да махаш във въздуха и да славиш всичко, което казват от трибуната. Такива, с които и да можеш да спечелиш публиката с някой разказ как си карал комбайн, докато си бил бригадир и колко е било хубаво да твориш блага за народа си. От тези клубчета вече посоката е ясна – в големия град и в голямата партийна организация, откъдето вече само нощното небе над София и Позитано 20 е ограничението.

Но оттам може да скочиш на някоя удобна позиция, може и даже из Европата нещо...А тогава, какъв живот, какъв живот...

Това е, просто развити добре ръце и добре отработени условни рефлекси. Тип „партиен културизъм”.

От ръцете, които бодро вдигнати за гласуване се явяват лакмус за принадлежност , нека да подходим към по-добро описание на левите.

Покрай капачките за буркани с партийни символи от първите митинги, убийството на Луканов, мънкането на Жан Виденов и безкрайната дискусия за милионите на партията, съвсем не остана място и за фигурата на Гаврош от барикадите. Модерните леви са в скъпи костюми и могат да боравят по-добре с факса, отколкото с картечницата. Революционерите от 21 век са добре облечени, не са с гирлянди от патрони, не постят само на кашкавал и сирене от разбити мандри. Те не отричат връзката си с колегите им от 20 век, но в гората, толкова дни, без баня и без тоалетни помещения. А какво ще каже Европа? И къде ще си зареждаме служебните лаптопи и кой ще ни лъска обувките? Не трябва ли да сме представителни? Нима и тук в офиса не можем да спомогнем за благото на хората по света? Всъщност, да си признаем,те чакат  Влака / мистично возило, което минава по 1 или 2 пъти, но за заслужили и по-често и ти помага да растеш/. Гледат за  някое незаето място, за да му скочат и да се придвижат с парния локомотив на социализма и БСП. Напред!!

Във влака хранят добре и имаш още по-голямо самочувствие, че промяната предстои още...утре...да кажем. Стига да няма някое непредвидено спиране, за да се попълнят пропуски в кетъринга.

Пък от дете си знам, че левите движения са за художници абстракционисти, които разчитат на абсолютно независими от конкретната реалност факти и материали за да предизвикат у нас, зрителите, реакция по наболели проблеми от житейско естество. Нещо като „казвам ти дъще, сещай се снахо” или „ гледай този бял лист, намачкан и оцветен с червен молив, виждаш ли победата на революцията, смело изписана върху него с бойни краски”...С лява ориентация са били стотици световно-известни художници, музиканти, писатели. Хора, които са вярвали в идеята за равенството между хората и за бъдещия свят на комунизма. Време е да се огледаме.

Ляво ориентирани тук са предимно практични хора, които искат я магазинчето им да върви и да не му затварят гаража от ХЕИ или пък да пробие някакси и да захапе някоя дребна или едра държавна поръчка. Затова те избират партията майка и като кърлежи са налазили едрото и тяло и смучат яко, като от време на време отпускат смукалата и с боен вик призовават за движение „напред и наляво”.

С понятието „лява интелигенция” тук се обрисува кръгът от хора, които правят нещо, но го посвещават или го приписват на левите, за да си избият поне парите за материали. Сигурно можем да сложим знак на равенство между Дийн Рийд, наричан Червения Елвис или Боб Дилън и всеки певец или певица, която кърши снага по митингите на партията майка, веселейки народа по изборните панаири.

Не мисля, че има лява или дясна „интелигенция”, защото повечето от хората, описвани с тази дума отдавна или не са в България или са отвратени  и от двете страни на барикадата и не искат никакво обвързване. И докато Че Гевара се набута някъде, дето го и убиха, нашите хора се интересуват предимно от дестинации със сигурен шопинг акцент. Джунглите на Боливия ли? Не, това е за радикалите...

За ваше учудване, лявата идея има и своето екстремно ядро.Двадесет  години след перестройката, политиката на гласност и падането на берлинската стена, има хора, които презират добрата кариера и  солидното похапване, за да веят знамена със Сталин и Че Гевара, за да протестират срещу визитата на Буш в София. Естествено, радикализмът е присъщ на всеки дядо и баба, които пазят още портрета на Сталин в някое чекмедже и под сурдинка говорят за заговор на световните капиталисти срещу добре подредената ни родина.

Колко странно обаче, че има и млади хора, които не се поколебават да говорят за световна революция, да веят червени знамена със сърп и чук и да се бият с подобни радикални „десни” младежки формирувания. Доста по-практично разсъждават лидерите им. Пред очите ми лидер на една от над 10те комунистически партии в България весело разглеждаше новопостроените блокове и оптимистично заключаваше, че „скоро ще дойде и нова национализация, а тогава какъв живот ни чака...”

С желание да се пренапише историята, друга от партиите редовно за Нова Година пуска календари с Вълко Червенков, Сталин, Ким Ир Сен. Какво ли е усещането да имаш календар за 2008, от който благо се усмихва добре познатия грузински мустак. Група старци оформят червен кът в изоставено селско училище, където сред стари портрети и червени знамена празнуват 9 септември, режейки салам и черпейки се с домашна ракия.

Дали всъщност това е пак някаква „лява идея” или просто опит за обяснение на породените от социалните проблеми психози сред хората? За това не съм и не мога да бъда сигурен.

Дайте да си признаем, че в България няма как да се развие лявата идея. След почти 64 години експерименти с нея, тя трайно се провали на наша почва. И още повече, успяхме трайно да я опорочим.

С естественото отпадане на възрастния червен електорат, остават сами техните ръководители, които махат с ръце и са готови да гласуват за всичко, което може да им бъде изгодно. С леко по-червен уклон са купчина радикали, които веят знамена и намират за нужно да ни уведомят, че „наскоро се е провел конгрес на Комунистическата Партия на Виетнам, на който са били взети важни решения”. Всъщност, нека да дадем тон за песен и да прочистим гърло...

„ Тъй весело и вещо,

От нищо правим нещо,

От нищо правим нещо

И веем знамена!”

Леле, кой допусна тази вражеска песен. За Сибир, веднага! А останалите ходом марш и завой...наляво!

Пред нас са хартиените тигри!

За много години и Нова Година

Първите ми спомени за Нова година са свързани с шише Кока Кола,което намерих на масата, когато се събудих от следобеден сън. В чинията имаше прясно изпечени солени орехи, пиех колата от шишето, бавно цедях капка по капка и зяпах по телевизора нещо.

Ранни детски спомени, бил съм на 6, но никога няма да забравя тези орехи и това шише с кола.

Подариха ми фигурки на рицари и цяла вечер си играх с тях под масата, борейки ги с другите военизирани кукли, с които разполагах в една торба. И понякога си наливах по малко от колата, която сякаш бе бездънна.

Когато затворя очи, често пред мен се появяват Кремълските часовници, които по някаква странна логика за мен са отброявали 12 часа вечерта, но по българско време. И миризмата на книги от Руската книжарница, откъдето често купувахме картички, които бяха в пъти по-цветни от българските. И отварянето на кутията, откъдето се изсипваха куп писма и поздравления.

За мен, детето от епохата на страха от атомната гъба, Нова Година бе особен период от годината. Когато по идеята на Михаил Бахтин за карнавала се случваше така, че хората живееха по нови, обособени само за този период правила.

Обикновено магазините се оказваха пълни със стока, зареждаха портокали и банани, които по моята детска логика растяха май само тогава.

Най-хубавите неща се показваха по телевизията, подаръците бяха ежедневие . Псевдо - академичната сериозност на пред- перестроечна България отстъпваше пред интереса на хората към наливния пелин и скарата, които се лееха от павилиончета – еднодневки.

Дори и никой не пречеше на хората да гърмят с всякакви подръчни средства. И то  вечерта, докато от загрелия съветски телевизор зад гърба ни оптимистично се чуваше бодрия глас на ръководителя ни.

С течение на годините спомените ми за Нова Година ставаха все по – ярки, но и все по -  далечни от детско-чавдарска идилия, която струеше от чинията печени орехи, консумирани с първата в живота ми Кока Кола.

Дали защото вече не вярвах в Дядо Мраз, който се бе превъплатил в класната ми ръководителка.

Било е учебен ден, вероятно някой от лудите 31 декември, някоя година през 80те, когато ние учехме. На вратата се почука, класната излезе за секунди и се върна с торба, от която ни раздаде по една вафла и бонбонче. На изумените ни погледи тя отговори, че трябва да проявим разбиране, защото както и ние, така и Дядо Мраз има проблеми в момента. Добави  и че в Полша по това време децата нямат и толкова, но и тях Дядо Мраз ги обича. Довърших съчинението си на тема „Моето писмо към Роналд Рейгън” и изчезнах в снега, бързайки за дома.

За да изляза от снега много години след това, някъде около 2007 и да открия, че съм вече на 35.

За толкова години и толкова Коледи, нито един път не ми хареса този ритуал, изпълняван в стил Дисни. Струва ми се неестествено и неудачно да виждам изкуствено - благите усмивки по лицата на хората, да се прави добро в името на духа на някой, вероятно роден около тази дата. И до ден днешен упорито бъркам Великден и Коледа, като акцентирам на това в разговорите си с хората.

Иде ми да се ощипя и да се събудя от филма, в който някой некадърен последовател на американското щастливо семейно кино ме е поставил.

И когато се ощипя, да се окажа лице в лице с оня див и варварски празник, познат от детството ми като „Нова Година”, запазил в себе си идеята за бахтинския карнавал и особените му закони.

Винаги свързвам последните часове на старата година с едно ритуално махване с ръка във въздуха. Жест, с който си прощаваме всичко, което не сме сторили през годината, пасивно си обещаваме да го сторим на всяка цена през  следващата, с който опрощаваме и на другите, като плахо молим и те да ни простят. Защото е празник.

Празненството се усеща няколко дни по-рано. Магазините работят извънредно, опашките от коли по улиците са безкрайни, катастрофите са ежеминутни, защото всеки кара като „отвързан”.

Работата е свършила, ударил си една ракия по обедно време, защото и работата не е  кой знае каква в този последен ден. Кракът натиска педала за газта, олеле, и този път се размина на косъм.

Километрични върволици от хора, бавно пъплещи към почивните си дни. И към магазините, които се готвят да продадат дори и най-невзрачните си стоки на обзетите от мания да пазарят граждани.

За разлика от почти аскетичната трапеза по Коледа, на 31 декември трапезите в България се огъват по ъглите. Хиляди прасета агонизират из хиляди кални дворове, никога не разбрали идеята на философското примирение със смъртта, пречупени през шаблона „Изгори, за да светиш”.

Дали става въпрос и за изгарянето с горелките? И дали Нова Година е това, което се случва, докато прасетата си правят други планове?

Облечени в сини манти, оплискани с кръв, до коленете в кал, размахали кървави ножове, забили ги до дръжката в треперещите от болка трупове, граждани до селяни, сини до червени, богати до бедни, скоро с тях ще стане вълшебно превъплащение. Докато в сложна система от ритуали жените внасят месото и го оформят на удобни за употреба формати, тези герои сядат на масата, където в стаята къкри огромна тенджера с кисело зеле и са нарязани на тънко мръвки.

Мирише на трушия и на домашно вино, време е за героите да преосмислят миналата година и да посрещнат новата, като някъде забравен свети телевизор и Първанов нещо се опитва да се обясни, но кой ли го слуша. А после на другата сутрин винаги е наваляло сняг, боли те глава и се опитваш да се ориентираш в обстановката, но всичко наоколо спи. Просто Нова Година на село.

В нашето село обикалят и бригади от мургави коледарчета, които плюли на традицията, облеклата и гегите смело си искат пари или поне бонбони, търсещи какво да откраднат.

Защото на този ден можеше и да им се размине гоненето от ограбения. Забравихте ли, махаме с ръката, някъде към 12 часа вечерта.

Този ден в града минава много по-различно. Човешката върволица сякаш е безкрайна, вре се навсякъде, шарените торбички са в ръцете на всеки. Бушоните гърмят по поръчка, когато всяко семейство пусне фурната, където се пекат естетично оформените парчета мръвка от прасетата, за които така и така не разбрахме, дали напускат този свят в дух на философско примирение или са на друг акъл, но няма как да го осъзнаем. И докато по улиците се мотаят вече само псуващи таксиметрови шофьори и самоотвержени техници от Енергоразпределение, започва да се чува все по- силен звън от чаши.

И звън от телефони. В тази вечер всеки се сеща за всеки, води тонове разговори, пита за всичко, чува за всичко. Вероятно и заради това си спрях домашния телефон. По инерция от миналото и евтините разговори без отчитане на времето, хората нажежават жиците. Защо ли, след като цяла година никой не се сеща за теб?

Преди години БТК предвидливо спираше телефоните между 23.00 до 03.00 сутринта, за да задуши ентуастите, които сядаха до апарата и по ред на номерата звъняха на всички от тефтерчетата си.

Да споменеш всеки, с добро или лошо. Да, на Нова Година е сякаш удачно и да напсуваш шефа си по телефона, да пратиш на майната си някого, вероятно в духа на „махването с ръка”.

За да се събудиш на 1 януари с надеждата, че никой нищо не помни. Или поне не е сигурен кой му  е звъннал.

Ако Фройд бе наш съвременник и ако имаше възможност да проучи нещо друго освен моралната развала на австрийската младеж, то то би било сигурно нашето желание да гърмим с фойерверки.

Не, не говоря за бенгалския огън, който плахо светеше в ръцете ни, докато около нас стрелбата напомняше на началото на военните действия в Бейрут. И въпреки сериозната заплаха от някой съсед, който може да те издаде на милицията, преди години военните блокове около нашия бяха като колосални оръдия, които малко преди 12 поемаха въздух и започваха активни бойни действия, често и с бойни патрони.

Години след това, когато да купиш пиратка и да я взривиш вече не е престъпление, от големи до малки смело зареждат кашончета с гръмоносни субстанции, за да посрещнат новата година от комфорта на панелната си тераса, гърмейки за ужас на съседите, които са излезли просто за да те поздравят.

Малките хора, които не се усещат добре, които ги е страх и да вдигнат глава, чакат тъмнината с нетърпение. Още при първите гърмежи те вадят кутията, която стои на видно място в спалнята от месеци, отварят и започват буйната стрелба срещу всичко и всеки. В едната цел в небето понякога виждаш шефа си, който ти е отрязал коледния бонус, защото са му били нужни пари за екскурзия до Париж. И светкавицата прорязва и него и сърдитата ти жена, която мрънка, неблагодарните деца, подлите колеги, некадърния автомонтьор. И ето, ти гърмиш и крещиш и усещаш как всичко става по-добре и по-леко.

Сред тътена на китайските измишльотини чуваш плахите думи на съседа, отговаряш на поздрава крещейки, след това палиш поредния фитил, за да не губиш темпото. Джобовете на децата ти са пълни с пиратки, които дни преди това се тестват. Скрити зад същата тераса, те подло хвърлят по хората своите бомбички, за да могат да тестват различните видове. И тайно се кискат на уплахата на хората от улицата. Вероятно няма да ти е хубаво, ако станеш свидетел на техните детски игри.

Помня как някъде из Северна България, в състояние на алкохолно опиянение, някакъв индивид се опитал да изяде запалена пиратка и се простил с част от ченето си. Днес в Добрич хванали 940 незаконни пиротехнически средства. А около нас вече гърмят и то със страшна сила, а няма дори 5 часа следобед !?!

Анализатор като Фройд би намерил връзката между типа експлозив, формите на огнените експлозии, поведението на терасата и всички бъдещи или сегашни психически отклонения.

Лош практик като вашия покорен слуга Ивайло Тончев само би паркирал старата си кола далеч от терасите, където биха могли да я запалят със случаен „приятелски огън”, понятие което ми се е набило в главата от някой от поредните военни действия, отразени по телевизията.

През милионите телевизионни екрани, които светят в ноща, се стичат наздравици, фокуси и топли думи за безразличното към тях население. Винаги ме е учудвал подбора на предаванията.

И когато преди няколко дни коментирах това с един испанец, той ми интересни неща за новогодишните програми по времето на Франко. Още от това време, та чак до сега, телевизиите спазвали един и същи шаблон. Цял ден глупав хумор, стари филми, стари хитове, след това речта на държавния ръководител и след това нещо винаги отнесено и абстрактно – дали ще е симфоничен концерт, дали ще е ски – слаломи или ски – скокове или документален филм за водната лилия...това винаги се е повтаряло при тях.

Колко подобно с България, сякаш нашите новогодишни програми са били правени от испански продуценти ? И защо хуморът ни е все за смачкани от живота хора, със стари коли, шавливи и глупави жени, смачкани в панелки, бити и експлоатирани на улицата? Разруха, разврат, разпад, а от нас се изисква и да ни е смешно. Колко странно.

И не знам защо хората от телевизията намират за интересно да пускат балет върху лед или пък циркови представления или пък за пореден път някое от поредните безкрайни приключения на Ласи или на Дядо Коледа, който умело и безкръвно замени добрия ни Дядо Мраз.

Дядо Мраз бе сякаш един уверен мачо, който много много не му пукаше за това да прави добрини, но си имаше една безкрайно сексапилна Сежанка и цял кооператив от джуджета, които вършеха всичко за него и редовно преизпълняваха плана за годината за дървени кукли или за малки колички, които имаха пробег по цели няколко метра, преди батериите Никопол да предадат фронта и да ги оставят на средата на стаята, удобна мишена за нечий пиян крак да ги стъпче.

За Дядо Мраз нямаше филми, чужда му бе тази суета. За Дядо Коледа има милиони филми, от които струи една топлина и доброта. На моменти имам усещането, че той има медийното поведение на гузен политик, кандидатстващ за поредно назначение на поредния голям пост.

Дори и мъжкото му начало не е много акцентирано, някъде има жена, но из Лапландия, никоя не я е виждал, нито чувал. Компанията му е от елени, един от които е на име Рудолф. Някакси не ми изглежда като нашенец този дядо. Съмнително е и това „ ХоХоХо”, което се носи навсякъде по улиците.

А те са мястото, където хората като мравки търсят как да се сврат някъде, да излязат с пълни торби и пак да се сврат още някъде, където да си харесат още нещо. Манията да пазаруваш е обладала всеки. Рай за нелегалните търговци, които предлагат 3 шарени шоколада за 1 лев или дрянови клонки или нещо друго, далеч от взорките погледи на ХЕИ или данъчните.

Отчаяни баби предлагат буркани с мас от мръсни торби, сложени на пътя. Предприемчиви селяни със зачервени бузи от студа се мъчат да нахранят гражданите с прясна сланина, опакована в торбички, на които с химикал и  разкривен почерк е изписано „1 лев” или „ 2 лева”, в зависимост от разфасовката. Добър съсед са и шишетата от минерална вода, пълни с домашно вино или ракия.

В конкуренция с големите търговски вериги, тези улични импровизирани щандчета често печелят повече клиенти, особено в последните часове, когато по-непретенциозните клиенти често не им пука какво ще ядат или пият.

Със засилването на гърмежите улиците се изпразват от тези търговци и техните клиенти и на тяхно място идват все повече и повече преяли, препили и разгърдени празнуващи мъже и жени, които чакат да стане 12, за да могат да извият едно хоро на центъра, под акомпанимента на някой оркестър, предвидливо нает от общината за да весели гражданите.

Музиката гърми, хората се извиват, хората пият и гърмят, налице е пълен хаос, който ще прелее като пълноводна река из околните заведения, които ще реализират рекордни приходи, както и рекордни разходи по купуване на нови чаши и друга посуда, изпотрошена от пияните им клиенти.

А сутринта е тиха. Отваряме очи, за да погълнем поредната доза от реалността.

Нов данък, плосък, тъжната равносметка от загинали от преяждане и препиване хора, пореден хванат нарко-трафикант, пореден полицейски гаф, протести на зърнопроизводители, в Кения 30 човека загиват в пожар в църква. Интересно, нищо не казват за оня човек, дето го изяде тигъра в Сан Франциско и мина като национална новина на Коледа. Питам за тигъра, осъзнал ли е вината си, че блажи на Коледа? Или още не му е проведена разяснителна работа ?

Обичам да препълвам чашата си с кафе, за да ококоря очите си пред идващата година.

Да ни е честита!

Къси летни пасове от лято 2009

Усещали ли сте, че под жарките летни лъчи хората вече не са същите? От сиви зимни прагматици и от пролетни романтици, лятото ни обръща в слънчасали истерици, които копнеем да се доберем до сянката, а по пътя си правим безброй бели. Лятната жега разкрива пред нас един необятен и трудно опознаваем свят на лунатици с напечени глави. Да му се насладим с едно-на-ум, повече течности и си стойте под климатика. Рязкото излагане на високи температури е опасно.

Нашето магаре

Никак не е трудно да привлечеш нечие внимание на село. Хората си седят по дворовете, но щом забележат някакво движение наоколо, бързат да скочат  и да се включат в разговор с теб или просто да зяпат, като са готови по всяко време да излеят към теб поток от думи и съвети. И докато смело разтребвам една плевня, изведнъж през оградата се показа един мъж на видима възраст около 70. Облечен в шушлеков анцунг с накриво залепена емблема на Адидас и бяла риза с очеваден китайски произход, след две минути той беше вече в моя двор и се ровеше из купчините стари боклуци, за да си вземе „нещо полезно”. Договорихме се за 2 лева да вземе един стар и разкривен кошер. Не сте ли забелязвали, че по селата има мания да се събират всякакви боклуци, защото може да потрябват някой ден. След като го прехвърли през тела на оградата на своя територия и явно доволен от сделката, загледан в голата ми глава и камуфлажния панталон, той отвори уста с коментар...

-„Абе, ти май не си от нашите, а си от Бойковите хора. На генерала. И няма да ме лъжеш, аз знам всичко. Като  те гледам какви ценни неща хвърляш, веднага те усетих.”

Едва седмица преди изборите ми беше изнесена доста сериозна лекция по партийна пропаганда с мътно червена украска. Но нека да ви представя светът наоколо според бай Недялко и няколко цитати от неговия дълъг монолог, изнесен докато с единия си гол крак си чешеше прасеца на другия.

„Светът си отиде с падането на комунизма, а сега оня Черния /известен американски топ политик, бележка на автора/ ще ни довърши, защото ни завидя за имането и за добруването. Това още Ванга го е казала пред Брежнев /тук цитираше жълт вестник със статия на подобна тема/.”

„Аз съм доволен от пенсията си. Имам си да харча, имам и да спестявам. Масларова и Станишев ми я удвоиха и по-голяма щеше да стане, ако не беше тази измислена криза. Далавери на социалния министър ли? Че кой не краде? Но аз лично нея много я харесвам и като политик и като жена /това последното по-тихо, за да не го чуе съпругата му, която копаеше подозрително около кошера, надавайки ухо към нашия разговор/. Два пъти съм и целувал ръката, мека, интелигентна ръка, ухае на хубаво, уважам я и хубаво прави за нас, пенсионерите. И на село дойде да ни види.”

„ Това от БСП да крадат не е вярно. Другите крадат, а после ние излизаме виновни, защото сме все добри и меки с тях. Но да вземем още един път властта с оръжие в ръка. Но жалко, че моите деца избягаха в чужбина, за кого строих този рай тук /и с широко движение описа къщурката си и двора с насадените домати/. Казах им, ще спечелим пак властта и ще стане рай. Връщайте се! А те ми пратиха този анцунг и риза в колет. АДИДАС! Истински, от Испания!”

„ Ти няма да гласуваш ли? И по-хубаво, не ни трябваш. Толкова ценни неща изхвърли от двора, само пилееш.

А са събирани с толкова труд и усилия. Не цените нищо вие младите, не цените. /тук вдигна стара пластмасова фуния от земята и се опита през нея да погледне слънцето, а после и жена си, която се мъчеше да довлече кошера до къщата. А после я прибра в широкия джоб на оригиналната имитация./”

„ И ако гласуваш, да гласуваш за бюлетина номер 6. БСП не греши. Никога. И моето магаре да сложат начело,  ще имат причина да го направят. Но и аз ще гласувам за него, защото това е наше магаре. Разбираш ли ме, НАШЕ.”

Слънцето печеше жестоко, опитах се да продължа работата си. Усетих, че настана тишина. Бай Неделчо си беше отишъл и от неговата страна на оградата обираше нашата слива. Като видя, че го виждам, махна ми и извика „Бюлетина 6” и се запъти към неговата къща, плюейки костилки из доматените си насаждения.

  Село Гита, седмица преди изборите за Парламент, обедно време, когато слънцето пече неистово силно.

Шехерезада в работно време

Замисляли ли сте се, че във всеки сапунен сериал, спрямо страната производител, има различно по количество и качество тъга. В Аржентина тъгата е лека и феерична, като танго.  В Мексико тъгата е като в опера от съветски композитор, високо наситена и драматична. Но ако следите вълната от нови турски сериали със сапунена насоченост,  не можете да не отбележите сгъстената и черна тъга, която струи от всеки кадър на коментираните и гледани поредици. Пикантна и агресивна, като подпетени обувки на бегач на къси отсечки, тя души, унищожава, заглежда, кара те да съпреживяваш и да трепериш за Онур и Шехерезада и за всеки завой на необятния сценарии. Дори и когато си на работното си място.

Лятото в училището нямаме никаква работа. Малкото нещастници без отпуска блуждаем из коридорите, пишем картони и се правим на адски заети. В летните жеги търсим спасение или в учителската стая, където има телевизор и климатик и удобни дивани или в околните кафета. Вдигнати от кафето и неистовата жега, влизаме в хладната учителска стая, където върви една от многото серии на „1001 нощ”. Аз и колега обсъждаме дрехите на Каппа, обърнали гръб на сериала, когато от дивана се чу плач. Съвсем ясен, в тон с кахърната мелодия на филма, не много силен, но достатъчно отчетлив, за да се стреснем.

Зад чупката на секцията, в мекия диван, облегната на малка възглавничка лежеше колежка и зяпаше сериала, а от отворените и очи се лееха бавни и равномерни сълзи, които тя придружаваше с леко виене.

Пореден залп на кахърната музика, пореден житейски шамар за главната героиня и колежката вече не можеше да се удържи. Тялото и трепереше, а ръцете и търкаха ли търкаха сълзите, които течаха по бузите и.

Опитът ми на стар преподавател и педагог ме насочи към единственото вярно за момента решение – да продължим за Каппа. Но докато обсъждахме евентуалните проблеми по митниците, зад моя колега като призрак се беше изправила Госпожа ......., нашата колежка. От червените и очи все още течаха вадички, тя вдигна ръце и намали финалната мелодия на филма, за да зададе само един въпрос, който я беше мъчил в последните 30 минути, докато ние бяхме говорили за конфекцията на известната марка...

„Защо вие мъжете сте такива свине? Нямате ли сърца”

Без да изчака отговор, тя легна на дивана отново и се загледа в тавана. А после пак усили звука на телевизора и си запя песничка от популярна реклама. Отивайки си, тя пъхна възглавничката в торба от популярна верига магазини за стоки за бита. В далечината силуетът и бързо се разтопи сред следобедната горещина. А и тя бързаше за новата серия на сериала. Сигурно сме свине, нали? Вярно ли е, че Каппа имат безплатна доставка из цяла Европа, но без България. Очертаваше се дълго лято на работното място.

Из незнайно училище в поредния горещ седмичен работен ден

Да продадеш колата си

Искате ли да се запознаете с паноптикум от нови и интересни хора? Просто пуснете обява, че продавате колата си. Да продам возилото на моите първи шофьорски опити, Опел Кадет, 1986 година ми отне около 3 седмици. Започна се с начална цена от 1500 лева и няколко обяви в подходящи сайтове и вестници.

И изведнъж се отпуши водопад от обаждания и интерес. Ту очевадно надрусан тийн с прякор Ди Джей Транс ме питаше дали мога да я закарам до Ямбол, за да я види, ту „ей сега” идваха с капарото, но се оказвах с празни ръце. Цената падна до доста по-реалните 1000 лева, което предизвика нова вълна от интерес, но и този път никой не се навиваше за покупка. Постепенно и аз загрубях, не се опитвах да убеждавам всеки, че колата си струва, а ги отпращах да си купят „кола от 1995 за 1000 лева”, както те ми споменаваха, за да падне цената. Ненадейно се появиха и реалните купувачи на колата. Пенсионер с мръсен панталон и подпетени обувки,  придружен от жена си, която вървеше до него с три торби от Билла.  Под предтекст, че иска да ми покаже нещо, съседът по гараж ме предупреди, че това са прекупвачи. И да внимавам.

Направихме едно кръгче с колата из квартала, а после чичото легна под колата, гледа, сумтя и накрая предложи да му я дам за 500 лева и да му направя добро. Добросърдечно се засмях и му предложих да каже и друг виц. Процедурата на пазарлъка вече бе започнала. Един такъв искрен пазарлък, отчаян, като за последно. Шестотин лева, защото ей сега го чакат в друг квартал да вземе подобна за 500 лева.Седемстотин, защото е в добро състояние, а той няма кола, а може да се наложи да ходи до болница. Разменихме си телефоните на около 800 лева, за да мисли всеки. Още вечерта ми звънна, за да предложи да я вземе за 750 лева. Бързи и конкретни разговори – 850 лева и веднага да ми плати. Жена му не давала повече. След няколко такива разговора се договорихме за 900 лева и се разбрахме в 2 часа да му дам ключовете и да взема парите. Преди това обаче имах среща с циганин, който също искаше да я види. Представи се като Методи, на когото му трябва кола за багаж и повече от 600 лева не дава. Отсвирих го, а в 2 часа дойдоха пак бабата и дядото, наброиха парите, дядото я паркира пред блока им и се качихме в моята кола. Палейки, изкоментирах какъв късмет са имали, защото Методи не е платил повече...Чувайки името, дядото пребледня, заповяда ми да спра и хуква към блока си. Върна се треперещ като вейка, даде наставления на жена си на ухо и ни изпрати към нотариуса. По пътя жената се разприказва. Били прекупвачи, затова ходели те и с мръсни дрехи, за да купуват евтино коли, да ги боядисват, ремонтират и да ги препродават с някаква печалба. А Методи им бил конкурент, нов играч на свиващия се авто-пазар, който със свежи пари от сергията си с трикотаж на пазара купувал коли, миел ги и ги препродавал с печалба.  Сега дядото щял да скрие колата в гараж, защото Методи с неговите хора вечерта щял да и нареже гумите и да я повреди. Усетих се участник в конфликт, за когото никога не бях подозирал, че може да съществува. Бабата бе притеснена, което пролича и от треперещите и ръце, в които все още стояха торбите от Билла. При опит да вдигне телефона си, двете торби паднаха и от едната се изтърколиха куп документи и дебела пачка оборотни пари. А от другата торба се показа една добра и дебела бухалка, която едва ли служеше за чупене на орехи.

Опашката пред нотариуса занемя, а после хората се разхилиха. Бабата притеснено прибра парите и  сложи бухалката под мишница, за да е готова да отбранява семейното имане. След сделката ме помоли да я закарам на друга улица, за да не я проследят хората на Методи или някой от опашката. И след това изчезна в хорското множество, все така стискайки двете си торби, готова да удари, ако посегнеш. Нищо лично, просто бизнес със стари автомобили в един свит пазар.

Една седмица през Юни, 2009

Децата цветя и празникът на слънцето...

There I was on a july morning
Looking for love
With the strength
Of a new day dawning
And the beautiful sun

Поредното юлско утро в моя живот, тридесет и петото. Опитах се да потърся любов и сила в изгряващото слънце, както ме съветваха URIAH HEEP. И спомените нахлуха в моята олисяла глава...

Ако обичате приказки, това е една от тях. Вероятно може и да е измислица, но просто ще трябва да ми повярвате.

Някога, преди много много лета, когато цветята бяха третирани като „декоративни насаждения”, в България живееха децата цветя. Години след Woodstock, когато някогашните хипи звезди вече смъркаха коката от златни легени, тук при нас избуяваше културата на 60те. Комсомолските лидери описваха представителите и като „неформално движение”, но зад сериозната фасада и заплашително вдигнатия палец на отговорните кадри се криеха чифт кърпени дънки, китара, безкрайно лято, секс, наркотици, много музика, безкрайни пътувания на автостоп, неочаквани разговори със случайно срещнати хора, които пиеха бира и говореха за поезия и изкуство, седнали на бордюра на някоя безименна улица.

Докато хората вървяха наоколо, вдигаха безумните си лозунги, караха тракащите  си коли към летните си къщички, за да бучнат стрък домати и да могат после да мелят и да мелят от него за поредните зимни консерви, с които да овкусят заводския бял хляб на осемдесетте. Децата цветя не работеха на престижни работи, не ги интересуваха парите. Те винаги се намираха. Те не караха коли, не се интересуваха от дрехи. Често дните им започваха и завършваха с усмивка, дори и когато през деня са те тормозили милиционери, за да махнеш  дългата си коса си и за да се откажеш от подражанието си на „западните кумири.”

Дрехите им бяха кърпени, но те творяха поезия, музика или просто любов. А да обичаш беше табу в онези години на международна любов и взаимопомощ. И те имаха своя ..Джулай...

 Този легендарен хипи празник има своята дълга история. За начало на историята му се смята 1985, когато за пръв път на варненския плаж се събират група приятели, водени от легендарният варненски хипар Тяната. Той разказва, че докато е бил в казармата, се е паднал на пост на 30 юни срещу 1 юли (точно Джулайската нощ). И през тази нощ си дал дума, че ще направи така, щото никой да не посреща първото юлско утро сам. И през 1986 това вече било факт, на морския бряг имало над 300 човека от цялата страна, които пиели, пеели, говорели, усмихвали се един на друг. И задължително звучала и тази знакова песен на Юрая Хийп, с която посрещали утрото. И така започнала легендата за този своеобразен празник, който го има само в България.

За първи път децата цветя можели да покажат, че и те имат право на нещо свое, като дори успели и да го извоюват да се случи. Представяте ли си? Цяла година младите хора се готвели за тази вечер, където можели да бъдат себе си, далеч от твърдите яки на комсомолските ризи, далеч от блоковете, които тогава по стандарт се правеха със задължителните бомбо-убежища, встрани от ежедневната нормалност и прагматичност. Децата на поколението, отраснало със страха от атомната гъба  посрещаха слънцето, търсейки контакт с първите слънчеви лъчи, радвайки се на живота. Вероятно и това бе част от празника, усещането, че си жив, че мърдаш, че не си се вкочанил през предната година живот по каноните на социалистическия реализъм. А после те чакали месеци лято по морето, каквото вие никога няма да го видите пак. Почти девствено, далеч от мутробарока и бетона, с безкрайните девствени плажове...

Естествено, властта се мъчела да урегулира празника, да го институционализира, да го завземе...не успяла. Дори и камерите на телевизията посетили празника, за да отразят това невиждано до момента нещо. Замислили социолози и експерти как да успеят да опитомят и това, защото въпреки милиционерските издевателства и опитите за „още един Ален Мак, ама морски”, децата цветя не предавали идеите и мечтите си. Мъчили се, мъдрили го...докато не дошла „свободата”...

Не знам защо, никога не съм могъл да си го обясня, но в момента на падането на всички ограничения и на така мразената власт на БКП и началото на „демокрацията”...това било и края на празника.

Започнало с наркотиците, които бързо отнесли десетки животи. Не точно на 1 юли, а в някои от другите дни на годината, когато слънцето съвсем не можело да изгрее...

Децата цветя, свикнали на ежедневния тормоз от старата власт, се оказали безсилни пред хаоса на новото време. И затова...решили проблема по най-истинския начин, като напуснали...

Напускали масово. Дали със самолети към проверени дестинации, решени да мият чинии или да работят каквото и да е, но само да се махнат от тук. Напускали и с игла във вените, намерени на улицата.

Напускали и панически, режейки косите си и /със  стаена болка / отказвайки се от мечтите си, за да преживеят някакси и да избутат до заплата, за да платят сметките си. И това било, край...

Децата цветя изчезнали от Джулая, за да нахлуят всички други...Красивият празник на слънцето е вече част от кувертите на много от заведенията по брега, където заровил пръсти в купичка с фъстъци и с някакво питие може да видиш пак първите лъчи на слънцето, докато DJ-я ти пуска култовата песен, свалена от локалния тракер и записана на евтин no name cdr, за да угоди на посетителите. А след това следва песента от Сънчо, която всеки от тях ползва, за да намекне на клиентите си, че е време за лягане.

И утре е ден, драги ми джулайци, лягайте и утре пак да творите материални блага, че  има сметки в кутията. Други пък минават край някоя местен супермаркет, препълват торбите, отиват на някое по-безлюдно местенце, разпъват месалчетата, отварят гърлата и скоро са така пияни, че като едни същински хъшове могат само да показват юмрук и да се зъбят беззъбо на онези, които смятаме за виновни...и самите ние не знаем за какво. За толкова много неща, че самите сме забравили за кое точно и кой точно...

И тъкмо когато всички твърдят, че сме свободни,защо  празникът на свободата отива в блатото на пълната халтуризация, обезмисляйки усилията на авторите си? Наивен въпрос, на който нямам отговор, освен, че така е трябвало да стане. На робите не им трябва и слънцето, защото те рядко вдигат глава нагоре.

А ние се оказахме роби на собствената си „свобода”, която ни засипва, задушава, унищожава...

И дали само тъгата по онези години ме кара да не заспивам и  да се опитам да видя слънцето от прозорците на панелния апартамент в края на града. Или пък нервите от поредния кофти ден.

Мисля си, че е време да отида до прозореца си. Благодаря ви, че изчетохте приказката ми. И ви благодаря за компанията и ...нека се опитаме да бъде различно от утре, искате ли....

За телевизионните шаблони

„Един мъж се връща у дома. Било зимна вечер и Трайчо Многотрайков / самотно хилене, подобно на задръстена прахосмукачка, вероятно от Боджи/ си представял как ще се върне и ще си легне до жена си, която се казвала Венера Многотрайкова /пак пореден самотен смях, опит за изчистване на гърлото и акорд от Майстора/. В тъмния вход обаче се сблъскал с дълга опашка от хора. Последния се обърнал към него и му казал „ Трайчо го няма и жена му пуска на всички”.

Трайчо светнал лампата /Майстора пак допълва музикално ситуацията/ и що да види – всичките му приятели. А те в един глас му викнали „Абе, у вас имало наводнение и дойдохме да помогнем!”.

/Боджи силно се напъва, прозвучава нещо средно между изкихване, изхрачване и гракане на дива птица, последван от добре регулиран смях от залата, туширан от Майстора и....време е за балерините/.”

И дори да са сменени две знакови имена, не може в съзнанието ви да не изникне името на шоуто, както и името на едноличния му собственик. Добре дошли в царството на телевизионните стандарти, наречени за по-кратко от нас «шаблони», а от специалистите «формати».

 - «Сърдит водещ» - представители Георги Жеков, професор Вучков, Георги Ифандиев, Антон Сираков и безброй други водещи, основно леговище: телевизия Скат

Представете си, че съседът ви е агент на МОСАД, дъщеря ви слуша упадъчна музика, а жена ви тайно крие партийната си книжка и чака да се възвърне стария режим и да наложи вето на уж-демократичния ви брачен съюз. Сърдитият водещ е готов да ви предупреди за това, като не ви спестява и хиляди други шокиращи факти, които са готови да прогизнат седалката на удобното ви кресло със студена пот.

Дали с насмешка или със заплашително вдигнати пръсти, той е готов с водопад от думи да порази всяка цел, която може да запълни половин час телевизионно време. И за да не им пресъхнат гърлата, те благосклонно дават и глас на легионите им от настръхнали зрители, които с еднаква енергия биха дискутирали Барак Обама и провала на здравната реформа, стига само да се чуят по телевизията.

Около водещите има ореол на самотни рицари - мъченици, което не им пречи да включват деликатни рекламни блокове или пък понякога да се карат един с друг, в името на шоуто. Типичен български формат, непродаваем в страни с висок жизнен стандарт. Никой там не обича кисело.

- «Лековит и знаещ  водещ» - десетки представители, по почти всяка телевизия

Повлекли крак покрай феноменалния успех на гениалния мошеник Кашпировски, телевизиите се напълниха с предавания, които твърдят, че успяват да лекуват хора и да им помагат с прогнози за бъдещето. Колоритен местен формат, без никакво бъдеще извън родината. Вероятно защото в чужбина болниците работят по предназначение, а не са само свърталища на мишки, хора със скъсани нощници и чаша топла вода с домат, която трябва да играе ролята на  диетична и здравословна вечеря. Видяли сте, че жена ви има нови и скъпи бикини, като подозирате, че има богат и потентен любовник? Но защо да я питате, като тя ще ви излъже, но пък по едикоя си телевизия имало някакъв, който познавал...

И в този формат има безброй телефони, като тук те са с добавена стойност. В крайна сметка, да узнаеш бъдещето си излиза скъпо – и в пряк и в преносен смисъл. Не се учудвайте и на рекламните блокове, добрите фирми работят с добрите предавания. Водещите обичат и да се карат леко на зрителите, като на непослушни деца. Те забравят да затварят капака на тоалетната след себе си, а от там струят силите на Ада, логично разположен около тръбите на канализацията. Те изразяват съмнение, че сестра им ще се разболее, защото имали само брат...а вероятно просто не са наясно с роднините си. Но най-мразят /но съвсем тихичко, че да не се вдига шум/ онези зрители, които вдигат пара и врява, че 3-4 минути разговор  са им стрували над 20 лева и отказват да платят, а  от това боли, ах, как боли...

- «Шоуто на ....» На кого ли? Я сами се сетете...

Добре, в крайна сметка, Слави ли ограби Джей Лено, като богато обогати неговия стандарт с балканска мерудия и вицове от руските сайтове? Или пък Джей Лено нескопосано копира  Слави, като се му съкрати балета, оркестъра и се опитва да се майтапи с доста по-академичен хумор?

Всяка телевизия се опита да си направи подобно шоу, в което между брадати вицове, голи кълки на невръстни балерини , собствено песенно творчество и оркестър, главният водещ си подава реплики с помощниците си и разпитва за интимни подробности. Любим трик е  по подобие на Маестрото да заковават с акорд някоя реплика, която трябва да промени света, но се страхуват да не остане нечута.

Публиката, подобно на кучето на Павлов, бързо реагира със смях или с тактично мълчание, като винаги съм си представял, че са дирижирани от медиен регулировчик, който с движения напътства тяхната реакция. И докато говори за поредната чаровна, но шавлива кака, прелъстила поредния Чичко Чорбаджиев, идва време за рекламите. Но след това следва песен на оркестъра, а после балет и нови номера, нови трика, а след това е възможно и водещия да изнесе своя сказка на наболяла тема, която да допълни с виц, в който има импотентен герой и негър садомазохист. Джей Лено да си гледа работата, сив и безличен, без Ванката, Годжи, каките от балета и публиката с плакатите, които всеки път изглеждат подозрително еднакви. Учениците от училище Х от Град Z за пореден път поздравяват Слави, а той благо маха, все едно е качен на президиума на мавзолея, а пред него минават тълпите.

„Аве, Слави! Отиващите  на забавление ти се прозяват!”

- «Риалити шоу» Разпостранение  - навсякъде, варианти  - безброй

Вероятно това е нещо, което трябва да каже истината за света на неподозиращите зрители. Вероятно в Франция могат да прекъснат да похапват своите франзели с масло и да въздъхнат, че все пак не живеят в перфектен свят. В България този формат достига своите екстремни стойности, след като живеем в толкова нереална среда, че шоутата ни са като филм на абсурда с отделни стряскащи епизоди, от които кръвта ни замръзва. Очаква се бум на интереса към Сървайвър, заради смъртта на Нончо Воденичаров. Набързо спряха Страх, заради смъртта на малък последовател на изпитанията там.

В момента пък от една телевизия хора разкриват тайните си и колкото повече тайни изкарат наяве, толкова повече пари ще получат. Аз мога да си призная, че си бъркам в носа и имам космат гръб. Давате ли 100 лева? За 140 лева ще ви позволя и да ми снимате гърба. Позиционирани в централно време, обвързани с жици и детектори, сякаш участниците няма как да излъжат, но всяка истина им носи парички и кисела физиономия у роднините. Да живеят парите, а роднините...да правят като вятъра!

По друго предаване, под предтекста че танцуват, между участниците и журито се разгарят горещи махленски страсти, които нежно и обаятелно събират ли, събират жадна за реалити гаври публика.

Дали пък другаде няма да се готвят пак да пеят, за да пресеят за пореден път кандидатите за слава между несполуките на центровете за психично здраве и временните им успехи? Я гледайте, певицата е с изрязани гащи, а друг герой е откраднал колело и се държи нагло с другите.Вероятно скоро в някой Брадър ще се сблъскат пак характери, а народното позорище ще го повтарят безкрайно много пъти. Камерите върху тях, а после 10 минути рекламен блок. Атака! Дайте шарена помия, за да се отпуснем и да не се притесняваме чак толкова, че живеем в Абсурдистан. Апропо, ако има мераклия за разменяне на съпруги, да се обади, това се очертава и да е есеннния хит.

- «Толк шоу» Интересен формат, с голяма популярност в България, където всеки има да каже толкова много неща, стига да се добере до микрофона. Дали да не противопоставим хомосексуалисти и националисти и да им гледаме сеира от двата ъгъла на един ринг? Съвсем в стил Сблъсък, нали?

Водещите имат богат избор от шарени странници от областта на политиката, шоу-бизнеса или от улицата. Дълги години Миглена Ангелова будеше стари баби и ги разплакваше с участта на поредния житейски изтърсак. Класическо за мен остана предаването, което ни разказа за любовна двойка, легнала за консумация в неожъната нива и прегазена от комбайна, карана от пиян комбайнер, който не ги забелязал. Вероятно животът в България ни задава толкова много въпроси наведнъж, че няма как една глава, колкото и да е умна, да реши вечните сакрални въпроси на нашето българско битие.

-         Защо жена ми изневерява, въпреки, че я бия?

-         Защо политиците крадат, а аз не мога?

-         Защо вашата партия изяде всичко, а ние дойдохме на власт, а  в хладилника е празно?

-         Как се руши голямата любов, когато се стигне до съвместно пране на чорапите на ръка?

И ако имате нерви, можете да узнаете всичко. Ако нямате нерви, защо пък да не си спомните детството и да си поиграете?

 - «Телевизионните игри» Във всяка себеуважаваща се телевизия можете да си поиграете,  а след като си видите сметката за телефона ще се усетите така изиграни, че никога повече няма да ви се доиграе с палавите водещи или с вездесъщия Ники Кънчев, който може да ви попита на колко години е Хеопсовата пирамида и да ви вземе 10 лева, преди да звъннете на братовчеда, за да отвори книжката с картинки на сина си. В тях се въртят милиони левове, като понякога избрани щастливци стават притежатели на жалки трохи, които само нахъсват и другите да взимат участие и да отговарят, отговарят. Вероятно само с носталгия можем да си спомним, че някога в Минута е много имаше за награди книги и екскурзия до братска страна за победителя. Сега са други времена, защо да не позвъним и да спечелим?

Разрязвайки на парчета голямата телевизионна диня, цепейки я пласт по пласт, за края ни предстои да оставим най-сочното парче, най-сладкото и с най-малко семки, триумф на стандартите и шоуто на шоутата. Добре дошли в централната телевизионна новинарска емисия на „коятоидае” телевизия.

Днес с новините от деня смятаме така  да ви треснем по главата, ама така силно, че дори и да не усетите, че нямаме нито оркестър, дори и въпроси не задаваме много, защото и отговори няма.

Поздравления, вие и днес ще се опитате да заспите, за да се събудите пак тук. За компенсация ви предлагаме песен на патриотична тематика с гологлав водещ, награда 50 лева, ако познаете кой е той или шокиращ репортаж, че и утре ще е пак същото. Изборът на канал е ваш и винаги ще имате право на това!