неделя, 30 декември 2012 г.

Дали един колан може да доведе до лоша карма?



Въобще не съм суеверен, но имаше нещо нечестно в начина, по който се разделих със стария си колан, а вероятно това ми донесе лоша карма. Бях си го купил в една студена мъглива декемврийска утрин, преди много, много години, при това от пазара в Димитровград. Обичайният източник на стока на битака – циганско семейство, което бе изкупило складовете на някое военно поделение и продаваше къси лопати, каски, военни униформи, кубинки, всичко от бляскавото военно минало на Народната армия. Отне ми около 20 минути да си го купя, предимно заради навика ми да се пазаря и да общувам с продавачите, без значение от околната обстановка. На тях също им беше интересно, даже от купа шинели излезе още един от тях /явно на смени се криеха, за да се топлят/ и взе да одобрява мъдрата ми покупка – чисто нов, поне 30 годишен колан от социалистическото минало, обречен да бъде закачан на американски закачалки /да, след като ги завладеем в някакво паралелно измерение/, който сега стоеше в един кашон, пълен с противогази и партенки. На път бях да установя почти братски отношение със семейството, което ми свали два лева от цената, цъкайки  „машалла” и гледайки изпъчения ми корем. Вярвах в добротата им и не подозирах грам ирония или сарказъм, на който добронамерено исках да вярвам, те не са били способни.

Минаха години, коланът вярно ми служи, като последния страж от Народната армия, който пречеше да корема ми да прелива, на гащите да ми падат, както и предаваше един определен приличен вид на цялостното ми облекло. В резултат на съвестта си, коланът се сгърчи, изпълни с нови дупки, в зависимост от това накъде вървеше коремът ми, съвестно понасяше всякакви корекции, навън и навътре. Бе мой другар във всякакви моменти, добри и лоши. Без да мрънка или стене. Истински армеец, който поради определени исторически размествания, не успя да покори света, но стана близък до един стабилен шишко, който също мечтае да покори света. Уди Алън би дал милиони за този сюжет, но аз определено нехаех. 

Един ден това лято, гледайки го какъв е сгърчен и стар, без дори да помисля, просто го свалих и го сложих до една кофа. Сигурно подсъзнателно съм вярвал, че с метала от токата, бедно цигане ще събере пари поне за едни солети. Придърпах гащите нагоре и поех по пътя си, а той остана там.
Ако имах камера и цел, бих сигурно заснел пенсионирането на последния страж от Народната армия, но явно лятната суета бе причина просто да обърна гръб на определения трагизъм на събитието. И пак придърпах гащите нагоре.
Това щеше да стане като тик през следващите дълги и горещи месеци, но аз все още не подозирах лошата си карма. Първи я усетиха жена ми и майка ми, които със сериозен тон ми заповядаха да си купя колан, защото е някакси неестетично да вървя и през определени периоди от времето да си дърпам гащите нагоре. 

Както обикновено, пренебрегнах съветите им, но и в мен взе да се събира жал по онова здраво и хубаво усещане на сигурност около кръста. Бе късно да мина пак край кофата, ясно ми беше, че катарамата ми лежи в някой контейнер и чака да бъде претопена, а от „малката червена звезда” може да стане я част от миксер или нещо подобно, в услуга на комерческия капитализъм. Но така започна моята лятна одисея...

Десетки магазини и стотици колани. Вдишваш, издишваш, но минаваш извън нормата, коланът не те опасва. Или ако ме опасва, стоя само издишал, но определен страх изпитвам от всякакви моменти, които могат да пуснат дъха ми навън и коланът да се скъса или в най-добрия случай, да стане трайна преграда пред изразителността ми в даден случай.
Ваня не губеше кураж и ме предлагаше за проба навсякъде,  дори и от магазини за левче, където се опасвах с всякакви колани в стил Диско 78, само и само с надежда, че все нещо ще ми стане. Уви, дизайнерите на тази стока в далечен Китай явно са мислели, че навън живеят малки хора, точно както тях. Не мислете, че не опитах и на битака. Сродни цигански фамилии, които все още търкаляха стока от Народната армия със срам в очите ми предлагаха плетени колани от времето след Перестройката, като те дори не можеха да ме опашат. Явно индустрията се бе сама ориентирала към малки войничета, криза е било, не само сега, но и преди. В по-елитните магазини просто нямаха моя размер, но упорито ми вадеха едни тънки коланчета, които уж наричаха мъжки, но аз определено не вярвах, че това е за мъже.
Най-малкото, защото един дъх и коланчето щеше да отиде „на кино”, при това на вече гледан филм.
Взе да ми става навик да придобивам обречена физиономия, вяло да оставям колана на стойката и да се сбогувам с продавачите топло и със съжаление, че не са ми взели парите.
Момент да придърпам гащите, досаден тик, но ще ме простите. В определени моменти започвах да приличам на барон Мюнхаузен, който сам се беше изтеглил от потъване в блатото, дърпайки се за косата. Но явно нещата с дърпането на гащите са доста по-трудни или просто изискваха тренировки.

В една студена зимна вечер, мотаейки се из града, вяло и с настроение за питие някъде, с Ваня решихме да се мотаем и по магазините. И представете си, почти в първия магазин...попаднахме на стена с колани. И чудо. Колан с моя размер. На стойност 55 лева. Дори ми е дълъг. О боже, о времена, о нрави, о чудеса по Коледа. Но 55 лева...в мен започнаха да се борят два ангела – спестовният и разсипникът.
В очите на разсипника се таеше наслада и подтик към безхаберно пилеене на пари за какво ли не, все пак Коледа е. Спестовникът ми напомняше, че след 31ви декември винаги идва първи януари, а тогава нещата са често различни. Не ми остава друго, освен да се пазаря, нещо, в което съм добър.

Ваня ме издърпва към горния етаж, където решавам да си изпиля ноктите в спор за цената на два халата, от които наистина имаме нужда. „Не върви нещо оборота, а!”, „Пазарят ли хората?”, „Много ми харесват, ама не мога да видя добре цената, това 40 или 45 лева е, защото за 40 веднага ги взимам!” – част от изтърканите, но проверени методи на клиента / в мое лице/, който настоява на отстъпка, без значение къде или кога и е способен да се пазари, докато в ръката си стиска димящи банкноти, умиращи от страх да не бъдат похарчени. Да, но димът им така упоява продавачите, че те правят чудеса от героизъм. Спестихме по нещо от халатите и с гръм и трясък влязохме отново в магазина за колани. Бях решен, ако свалят на 50 лева, ще го взема. За мое голямо учудване, в магазина ми направиха подъл номер – показаха ми и втори колан, абсолютно същия, но 10 сантиметра по-къс,  който ми ставаше точно, при това не на последната дупка. Тридесет и девет лева. Дори и не се пазарих, а веднага платих, придърпах за последен път гащите нагоре, запасах се и поех по осветените от коледната украса улици.
Започнах да вярвам, че Коледа е време за чудеса, а коланът ми седи добре. Вероятно с него ще вляза с взлом и трясък в годината, на която ще навърша 40 години и ще навляза във втората, както често казват, по-лоша и фатална половина от живота. Ще внимавам да не го предам така недостойно, както предния ми колан, защото вече знам, че това носи лоша карма. Знайте го и вие.

четвъртък, 6 декември 2012 г.

Весели празници...

Започвам да си мисля, че празник идва от празен ден. Ден в който шофьорите карат калпаво, задръстванията са неизбежни, магазините са пълни с хора, спирките с пътници, всеки нарамил торбичка с нещо и поел в своята посока. Пълна лудост, при това без никакво обяснение, освен едно...празник.Да си призная ли, че за  пореден път ми е трудно да празнувам?
Празникът днес се състоя в хапване на малко рибка, салата с картофи, сега пия вино с ябълки нарязани, слушам за пореден път ето тази плоча:
и очаквам да изгледам поне два черно бели филми на ужасите, заедно със солидна доза от Зоната на здрача по никое време посред нощ.

Дали това се брои за празник? Ако да, потвърдете ми го, да не се притеснявам...дори и заради избора на музика. :)