понеделник, 15 октомври 2012 г.

Ако ти е тъпо, криво и уморено...

добър вариант е да си смениш иглата на грамофона. Малката кутийка с новата игла е правена някъде около 1982, а ти си я купил през 90те и си я пазил грижливо, почти като фетиш, точно за този момент, когато ще откриеш, че старата вече не става. Отлепяш тиксото, което държи кутийката затворена, а въздухът вътре е от времето, когато бях едва на 9 годинки. Вдишваш жадно, с лек труд я напъхваш и плочата вече нормално свири. Слагаш старата игричка в току-що отворената кутийка и я слагаш в някое чекмедже, за да я забравиш и да я намериш някога, когато ти потрябва. Пътьом изхвърляш поне две торби със стари бележки, записки, документи, странни неща, които вече не ти трябват. Диша се по-леко.

петък, 5 октомври 2012 г.

Спомени с аромат на печени кестени



Днес е празникът на града ми – Стара Загора – 5 октомври. Море от хора, балони, знамена, викове, музика. Наистина усмихнати хора, излезли на разходка, костюмите им понякога миришеха на нафталин, вадени наистина един път годишно, когато всичко трябва да изглежда добре. И още една миризма се усеща – печените кестени...Не съм виждал другаде да пекат кестени, нито някъде мога да ги направят така вкусни, както ги правят тук. Един от много ранните ми спомени е свързан точно с тези кестени.

Вървим аз и дядо ми през главната, октомври е, мъгливо е. Около 10 сутринта е, делничен ден е и няма никакъв помен от хора, можете ли да си го представите. До Гъбата стои чичо със синя манта, който на масичка ни продава кестени, студени, насипани в стар брой от вестник  Наистина студени, не са пекани скоро, но лесно се белят и са страхотно вкусни. И сме само ние, аз и дядо ми. Било е някъде около началото на 80те години на 20 век.

Интересно е, че днес го видях същия чичо, който още е жив и все още продава кестени, вярно, няма я синята манта. До него беше жена му. Почти 30 години по-късно, каква среща...
Не им казах нищо, усетих се все едно бих говорил с призраци. Купих си кестени, обелих няколко и усетих същия хубав вкус. Затова се присетих и за онази ранна сутрин, преди много, много години...
С остаряването започвам да се усещам сякаш живея в напълно призрачен свят, населен от спомени, които помня предимно аз, както и от хора, които никой друг не помни или вижда. А в устата ми все още стои горчивият и тръпчив вкус на леко изгорели, но много вкусни кестени.