Дали един колан може да доведе до лоша карма?

Въобще не съм суеверен, но имаше нещо нечестно в начина, по който се разделих със стария си колан, а вероятно това ми донесе лоша карма. Бях си го купил в една студена мъглива декемврийска утрин, преди много, много години, при това от пазара в Димитровград. Обичайният източник на стока на битака – циганско семейство, което бе изкупило складовете на някое военно поделение и продаваше къси лопати, каски, военни униформи, кубинки, всичко от бляскавото военно минало на Народната армия. Отне ми около 20 минути да си го купя, предимно заради навика ми да се пазаря и да общувам с продавачите, без значение от околната обстановка. На тях също им беше интересно, даже от купа шинели излезе още един от тях /явно на смени се криеха, за да се топлят/ и взе да одобрява мъдрата ми покупка – чисто нов, поне 30 годишен колан от социалистическото минало, обречен да бъде закачан на американски закачалки /да, след като ги завладеем в някакво паралелно измерение/, който сега стоеше в един кашон, пълен с противогази и партенки. На път бях да установя почти братски отношение със семейството, което ми свали два лева от цената, цъкайки  „машалла” и гледайки изпъчения ми корем. Вярвах в добротата им и не подозирах грам ирония или сарказъм, на който добронамерено исках да вярвам, те не са били способни.

Минаха години, коланът вярно ми служи, като последния страж от Народната армия, който пречеше да корема ми да прелива, на гащите да ми падат, както и предаваше един определен приличен вид на цялостното ми облекло. В резултат на съвестта си, коланът се сгърчи, изпълни с нови дупки, в зависимост от това накъде вървеше коремът ми, съвестно понасяше всякакви корекции, навън и навътре. Бе мой другар във всякакви моменти, добри и лоши. Без да мрънка или стене. Истински армеец, който поради определени исторически размествания, не успя да покори света, но стана близък до един стабилен шишко, който също мечтае да покори света. Уди Алън би дал милиони за този сюжет, но аз определено нехаех. 

Един ден това лято, гледайки го какъв е сгърчен и стар, без дори да помисля, просто го свалих и го сложих до една кофа. Сигурно подсъзнателно съм вярвал, че с метала от токата, бедно цигане ще събере пари поне за едни солети. Придърпах гащите нагоре и поех по пътя си, а той остана там.

Ако имах камера и цел, бих сигурно заснел пенсионирането на последния страж от Народната армия, но явно лятната суета бе причина просто да обърна гръб на определения трагизъм на събитието. И пак придърпах гащите нагоре.

Това щеше да стане като тик през следващите дълги и горещи месеци, но аз все още не подозирах лошата си карма. Първи я усетиха жена ми и майка ми, които със сериозен тон ми заповядаха да си купя колан, защото е някакси неестетично да вървя и през определени периоди от времето да си дърпам гащите нагоре. 

Както обикновено, пренебрегнах съветите им, но и в мен взе да се събира жал по онова здраво и хубаво усещане на сигурност около кръста. Бе късно да мина пак край кофата, ясно ми беше, че катарамата ми лежи в някой контейнер и чака да бъде претопена, а от „малката червена звезда” може да стане я част от миксер или нещо подобно, в услуга на комерческия капитализъм. Но така започна моята лятна одисея...

Десетки магазини и стотици колани. Вдишваш, издишваш, но минаваш извън нормата, коланът не те опасва. Или ако ме опасва, стоя само издишал, но определен страх изпитвам от всякакви моменти, които могат да пуснат дъха ми навън и коланът да се скъса или в най-добрия случай, да стане трайна преграда пред изразителността ми в даден случай.

Ваня не губеше кураж и ме предлагаше за проба навсякъде,  дори и от магазини за левче, където се опасвах с всякакви колани в стил Диско 78, само и само с надежда, че все нещо ще ми стане. Уви, дизайнерите на тази стока в далечен Китай явно са мислели, че навън живеят малки хора, точно както тях. Не мислете, че не опитах и на битака. Сродни цигански фамилии, които все още търкаляха стока от Народната армия със срам в очите ми предлагаха плетени колани от времето след Перестройката, като те дори не можеха да ме опашат. Явно индустрията се бе сама ориентирала към малки войничета, криза е било, не само сега, но и преди. В по-елитните магазини просто нямаха моя размер, но упорито ми вадеха едни тънки коланчета, които уж наричаха мъжки, но аз определено не вярвах, че това е за мъже.

Най-малкото, защото един дъх и коланчето щеше да отиде „на кино”, при това на вече гледан филм.

Взе да ми става навик да придобивам обречена физиономия, вяло да оставям колана на стойката и да се сбогувам с продавачите топло и със съжаление, че не са ми взели парите.

Момент да придърпам гащите, досаден тик, но ще ме простите. В определени моменти започвах да приличам на барон Мюнхаузен, който сам се беше изтеглил от потъване в блатото, дърпайки се за косата. Но явно нещата с дърпането на гащите са доста по-трудни или просто изискваха тренировки.

В една студена зимна вечер, мотаейки се из града, вяло и с настроение за питие някъде, с Ваня решихме да се мотаем и по магазините. И представете си, почти в първия магазин...попаднахме на стена с колани. И чудо. Колан с моя размер. На стойност 55 лева. Дори ми е дълъг. О боже, о времена, о нрави, о чудеса по Коледа. Но 55 лева...в мен започнаха да се борят два ангела – спестовният и разсипникът.

В очите на разсипника се таеше наслада и подтик към безхаберно пилеене на пари за какво ли не, все пак Коледа е. Спестовникът ми напомняше, че след 31ви декември винаги идва първи януари, а тогава нещата са често различни. Не ми остава друго, освен да се пазаря, нещо, в което съм добър.

Ваня ме издърпва към горния етаж, където решавам да си изпиля ноктите в спор за цената на два халата, от които наистина имаме нужда. „Не върви нещо оборота, а!”, „Пазарят ли хората?”, „Много ми харесват, ама не мога да видя добре цената, това 40 или 45 лева е, защото за 40 веднага ги взимам!” – част от изтърканите, но проверени методи на клиента / в мое лице/, който настоява на отстъпка, без значение къде или кога и е способен да се пазари, докато в ръката си стиска димящи банкноти, умиращи от страх да не бъдат похарчени. Да, но димът им така упоява продавачите, че те правят чудеса от героизъм. Спестихме по нещо от халатите и с гръм и трясък влязохме отново в магазина за колани. Бях решен, ако свалят на 50 лева, ще го взема. За мое голямо учудване, в магазина ми направиха подъл номер – показаха ми и втори колан, абсолютно същия, но 10 сантиметра по-къс,  който ми ставаше точно, при това не на последната дупка. Тридесет и девет лева. Дори и не се пазарих, а веднага платих, придърпах за последен път гащите нагоре, запасах се и поех по осветените от коледната украса улици.

Започнах да вярвам, че Коледа е време за чудеса, а коланът ми седи добре. Вероятно с него ще вляза с взлом и трясък в годината, на която ще навърша 40 години и ще навляза във втората, както често казват, по-лоша и фатална половина от живота. Ще внимавам да не го предам така недостойно, както предния ми колан, защото вече знам, че това носи лоша карма. Знайте го и вие.

Весели празници...

Започвам да си мисля, че празник идва от празен ден. Ден в който шофьорите карат калпаво, задръстванията са неизбежни, магазините са пълни с хора, спирките с пътници, всеки нарамил торбичка с нещо и поел в своята посока. Пълна лудост, при това без никакво обяснение, освен едно...празник.Да си призная ли, че за  пореден път ми е трудно да празнувам?
Празникът днес се състоя в хапване на малко рибка, салата с картофи, сега пия вино с ябълки нарязани, слушам за пореден път ето тази плоча:

и очаквам да изгледам поне два черно бели филми на ужасите, заедно със солидна доза от Зоната на здрача по никое време посред нощ.

Дали това се брои за празник? Ако да, потвърдете ми го, да не се притеснявам...дори и заради избора на музика. :)

Зимата на неговото недоволство...

Винаги съм се учудвал на ужасното положение, в което живеем, съчетано с покорството ни към всяко случващо се нещо около нас. Дали няма как да възроптаем, да опитаме да променим нещата...
Винаги се сещам за тази история от средата на 90те, една студена и зимна съботна утрин. Рано сутринта бях в любимото ми кафе Дръмс и седях на масата до вратата, зяпайки отвън случващото се. Хора, тръгнали на всички посоки, снежинки падат, всички намусени, доларът скачаше, криза, немотия...И всички са отчаяни, все едно да драснеш клечка и всичко ще изгори в пожара на народното недоволство.
Облечен с костюм човек на около 50 години с куфарче. Повъртя се, после се изкачи по стълбите на Профсъюзния дом, отвори куфарчето и извади един тромпет. Поогледа се и започна да свири "Стани, стани, юнак балкански".
Започнах да се чудя какво става, хората на улицата започнаха все по-бързо да вървят, без даже да се оглеждат. Сигурно човекът си мислеше, че от планираната му изява ще започне народен бунт, който да обърне нещата и да промени България.
С изтичането на последните акорди на Балканския юнак, точно когато прибърсваше уста, за да започне нещо ново, дойде линейка и двама в бяла много убедително и приятелски го набутаха вътре.
Снегът продължаваше да пада, хората пак започнаха бавно да се влачат по улиците с тъжни погледи. Вероятно революционерът с тромпет вече беше някъде на легло, със солидна доза успокоителни. И как по дяволите въобще да протестираш в тази държава, след като Бърза помощ пристига така бързо?

За нещата през нощта...

От няколко седмици не мога да спя нормално. Отдавам го на куп причини, нерви, стрес, преумора, гадна настинка, но около 3 часа сутринта скачам и не мога да заспя. Първият път се зарадвах, така денят уж ще е по-дълъг, но втората сутрин вече не мислех така. След това се усещах вече само стар човек, който се буди по никое време, не знае какво да направи, за да заспи, а като заспи, сънят му е нервен и никакъв.

Ще се опитам да ви разкажа за основните неща, които винаги са ме карали да се усещам добре вечер, а може и това да ми помогне.

Радио

Да си призная, не помня как открих радиото. Сигурно е свързано с меломанските ми занимания, когато дебнех да си запиша някоя песен по радиото, което в началото на 80те бе все едно да търсиш златен пръстен сред тонове пясък. Но радиото беше стар ВЕФ, в чиято чест увивах с кабел всички дървета в градината на къщата на село и се мъчех да хвана какви ли не чужди радио-станции. Очаквах чудеса, но те трудно се случваха. И въпреки това, представете си вечер в една стара селска къща, в която винаги има какво да шуми или да създава странен шум. И едно хлапе на около 12-14 години, което е наредило една камара книги от селската библиотека и вече уморено, не му се чете, седи в тъмната стая посред нощ и върти копчето на апарата. Вой и стонове от заглушителните станции, но въпреки това...понякога тайно хващах турски радиостанции, по които въртяха от техните, протяжните песни. Вечер попадах и на радиотеатъра по Христо Ботев, по който слушах ту бойки социалистически реализми, ту странни неща, които по-късно разбирах, че са на Рей Бредбъри. Дълги часове вечер, отваряш очи, навън нещо шуми, вятър ли, не разбираш, но от радиото звучи някаква странна съветска военна музика. Отваряш очи и ти говорят нещо за пчелите или за отглеждането на бубите или някаква такава абсурдна тема за ранна утрин. Имаше дори и утринна гимнастика, която спря по едно време, времената вече не бяха в подкрепа на колективните занимания.

Много си харесвах тези вечери, летни или зимни, в тази стара къща.

После продължих да слушам радио и то само и предимно едно – Христо Ботев. Единственото радио, което ми напомняше и все още ми напомня за онези хубави вечери, с радио театъра, със странните концерти с музика на народите, с шантавите тематики по никое време.

Тишината

Обожавам и тишината, в която можеш да чуеш и дишането на човека до теб. Такава тишина, в която и най-нелепият и далечен шум да се чуе и да отекне и да се замислиш, защо и по каква причина.

Сутрин започват да си палят колите, още е рано за ставане, но всяка кола е с характер, знаеш по кое време кашля, плюе, храчи, но тръгва на някъде си. Представете си странното влудяващо усещане от нечий разговор навън, който чуваш всяка дума, имаш усещането, че си свидетел на нещо абсолютно тайно, ти и само ти. Момент и само тишината е останала в ушите ти, цъкането на часовника, шум от нечии крачки по асфалта.

Далечните светлини

За първи път ги забелязах при едно пътуване във влака до Варна, някъде краят на 80те. Пътуваме прави, няма места. По едно време се отпуснах на чантата си и се загледах през прозореца. Милиони светлинки от десетки далечни и близки къщи. Мислили ли сте, че зад всяка такава светлинка стои по един човек, с неговата съдба, а ти минаваш на парад, а покрай теб са хиляди, десетки и стотици хиляди съдби. Сега през прозорецът ми се вижда само гора и хълмове. Прекрасна гледка, но на мен ми се гледат и тези малки светлинки.

Миризмата на книга

Обожавам да заспивам с носа в книгата, заровен дълбоко в миризмата на стара хартия, лека влага, мастило, дървен шкаф. Естествено, не каква да е книга, а нещо хубаво и старо, с твърда корица, песни от отдавна изтрити времена, илюзиите на хора, които отдавна ги няма на този свят. Наскоро си купих такива книги от една книжарница в Трявна. Оставям книгата на пода, за да я намеря някоя друга вечер, когато се нуждая от подкрепата и. И заспивам, замислен...

Сънищата

Напоследък много взех да сънувам. Странни и някак много реални сънища, в който участват куп мои починали роднини, в които си живеем нормално с тях и дори ми се струва нелепа мисълта при събуждането, че ги няма отдавна. Не съм ходил никога на психо-аналитик за това, но имам и много сънища, свързани със селото ми и тази селска къща, която от години стои сама и сигурно като живо същество крещи от болка и от болестите на старостта.

Сигурно чувам нейните викове, но явно не намирам куража да отида там и да видя всичко така остаряло и потрошено, там, където някога цареше живот и красота.  Дори по улиците имаше насадени рози и люлякови храсти, миришеше страхотно, всичко бе много нормално и рационално. Това сънувам много често.

                                                                             Старите филми

Имам над 2 терабайта с тях. Стари версии на Батман от 60те, черно-бели филми на ужасите, в които несъразмерни чудовища от каучук нападат хартиени градове. Добавете стара съветска фантастика, европейски нео-реализъм от 70те години, Пазолини, стари версии на Тарзан, японско кино с чудовища.

И ако бързате да ме обвините в пълна липса на вкус,  просто обичам старото кино, да се завия с одеало в хола, да зяпам картинки и да си тренирам въображението. Знам, че са голяма част от тях са негледаеми, но...харесват ми.

 

Дали ще успея да заспя тази вечер и да сънувам, виждайки далечните светлинки, зад които всичко е добре и обитателите им са щастливи? Дано...

Днес Ваня ме подпитва...

Днес Ваня ме подпитва: "Да си включвал нови канали?"
И след това директно ми заяви: имаме нов денонощен порно канал, случайно да си се абонирал?
За мой ужас и учудване, в мрежата на Близу вече функционира денонощен порно канал Пентхаус с яко чукане по никое време. Около 18.15 една кака правеше такава напоителна свирка, помагайки си с краката си, че чак и аз се учудих. Въобще, одобрявам политиката на Близу да доведе тези акробатични секс новости до България и да измести по един логичен начин публиката от всякакви други телевизионни помии - сериали, Биг Брадъри, реклами...
Остава да разбера и кой е положителният герой в порното и защо никога не се женят, въпреки многото секс. Ако вие знаете отговорите, моля, споделете...

Хубава Елена търси любов...

Тази история се случи преди много, много години, когато интернет и социалните мрежи бяха още екзотично явление, а целият свят бе обединен от една трибуквена мрежа – ICQ. Вероятно е било толкова отдавна, че дори и аз не мога да си спомня нито точната година, нито точното време. Със сигурност, те нямат и никакво значение.

Стоиш си у дома, някаква вечер е, в която не можеш да спиш, слушаш музика, ровиш се из нета, чатиш с приятели. Изведнъж в ICQ се появи нов абонат, който ми иска разрешение – с ник Chicholinata. Не обърнах внимание кой знае какво, добавих, очаквайки да го изтрия след няколко минути. Получи се някакъв странен разговор, който ще се опитам да пресъздам...

Chicholinata: Мъж ли си?

Аз: Да.

Chicholinata: От Стара Загора ли си?

Аз: Да.

Chicholinata: Обичаш ли секса?

Аз: Какво???

Chicholinata: Имаш ли кола?

Аз: ???? Какво става? Не те разбирам?

Chicholinata: Може да се видим.

Аз: Добре, дай снимка.

Получих замазана снимка, на която ръка опипваше две гърди в нещо като мрежест сутиен, без лице.

Аз: Това ти ли си?

Chicholinata: Да, а имаш ли кола?

Аз: Не, нямам.

Потребителят излезе извън линия, а най-подходящото нещо за мен бе да го изтрия. Нямаше и да му обърна повече внимание, ако след няколко дни не получих пак искане за разрешение за достъп от същия потребител, който повтори пак своите въпроси – дали съм мъж, дали имам кола и дали искам секс...Вероятно не помнеше, че сме говорили. Поисках пак снимки. Получих същата снимка, заедно с една в по-крупен план, в която се виждаше и лицето. Имам неприятния навик да помня лица, но да забравям откъде ги помня. Това  го бях запомнил – младата жена, която всяка сутрин около 9 часа автобусът от Дома на инвалид стоварва на центъра в Стара Загора. Често минавах от там с колелото по това време и ги засичах. 

Докато мислех и гледах снимката, тя вече беше изчезнала пак  и не беше на линия.

И сигурно нямаше да отдам значение повече на това, ако една сутрин не я видях пак пред рейса, но с компания- мъж на около 50те, който и помогна да се качи в колата му, сложи количката на задната седалка и тръгнаха на някъде. Мъжът бе точно от категорията, която бих нарекъл „стар ерген”  - износен костюм, съветска кола, притеснен и нервен. Друга сутрин я видях с друг мъж, пак от същия вид, който я вкара в колата и тръгнаха на някъде. Трета сутрин видях друг мъж, но с букет, пак над 50те и вероятно пак стар ерген, който чакаше закъсняващия автобус. Той дойде и пак тръгнаха, с колата му.

Нещата започнаха да ми се изясняват.

И пак вечер, когато Chicholinata се появи в ICQ и ми зададе отново въпроса си:

Chicholinata: Мъж ли си?

Аз: Да. И те познавам. Всеки ден те виждам с автобуса.

Кратко смущение, пауза...

Chicholinata: И какво от това???

Аз: Нищо, но дори името ти не знам, аз съм Ивайло.

Chicholinata: Елена, Хубавата Елена от Дома на инвалида.

Поговорихме си още няколко пъти, тя беше около моите години, болна от детски паралич и изпратена в дома от роднините си, които не можели да се грижат за нея. Нямала пари, търсела мъж, който да я защитава и да живее с него. Всеки път с различен мъж, в периода от деня, когато рейсът ги води в града. Търсела ги в интернет, възрастни и от Стара Загора.

Някои били много гадни и се подигравали, други били добри, но повече не се обаждали, трети не се интересували от нищо, само от секса с нея, някъде в колата около града или където и да е. Дори и не помнела имената им. Не се страхувала,  нима можело да стане по-зле.

След няколко седмици тя изчезна въобще от ICQ. Така и не разбрах какво стана с нея, защото и не я виждах повече в автобуса. Иска ми се да повярвам, че е намерила своя мъж някъде. Дано не се лъжа. Стари спомени от минали години...

С нетърпение чакам да свърши Биг Брадър 2012

С нетърпение чакам да свърши Биг Брадър 2012. Такава помия не бяха правили, съвсем нормално, вниманието на зрителите хич го няма, как да го има, като...ами, продуктът им не става. Още седмица, а дори и секс не е имало, реве гладната за зрелищна ТВ помия аудитория.
Какво ли ще стане, ако примерно Къци наебе Фънки? Или обратното? Или Багата да набие всичките и да си отиде...Явно и тук няма да има резки обрати, а помията ще тече ли, тече...
Време е да се бяга обратно в света на хубавата музика...

За сънищата и дните ми!

Снощи сънувах, че срещам Бойко Борисов на входа на един плаж. Декорът бе като от "С деца на море". Той се разлюти, че на входа на плажа някой е сложил хартиена шапка с надпис БСП и от яд ми заби една вилица в крака. Не ме заболя много, но го ритнах и той падна във водата и всички много му се смяха, а той ми се кълнеше, мокър като мишок. Събудих се притеснен, дали не е станал някой световен катаклизъм, обвиних крайчеца от едни национални новини, които изгледах неволно и почти се успокоих.
Стоях зъзнейки в хола, завит с едно одеало, когато от телевизора пак чух нещо, което ме накара да настръхна...На поклонението пред патриарх Максим, Лиляна Павлова целунала иконата на Исус Христос с устни с червило и това предизвикало смут, защото на иконата останала целувка. Образът на Сина на Бога е трябвало спешно да бъде почистен от червилената целувка на Лиляна Павлова. Моля по-запознатите с библейската символика да коментират.
Пътувайки в колата се замислих, че вероятно границата между моите сънища и между "реалния живот" се размива много. Да, целунатият Син Божи от министър Павлова е една прекрасна пост-модернистична творба на изкуството, за която и Анди Уорхол не е могъл да си мечтае. За сметка на това, всичко започна да ми прилича много на италиански филм на ужасите от 70те години, в който описват идването на Антихриста. При това, от тия, евтините.
Започвам да се щипя, моля ви, искам да се събудя.

За политиката на Български пощи и простаците - с любов!

Има няколко места, на които още цари див и неконтролируем комунизъм - КАТ, българското училище, още няколко и естествено, Български пощи. Човек не може да не обича тази държавна фирма, в която женици на средна възраст, работят под огъня на воплите на пенсионерите и всякакви други обективни бедствия, при това за доста под средната заплата.
Съвсем отскоро, в Български пощи проявяват усърдието да проверяват всяка вътрешна и международна пратка, като изрично забраняват вътре да слагате наркотици, оръжия, тубички, флакончета и тн. Вероятно всеки от управата на тази държавна фирма вярва, че всякакви екстремисти упорито изчакват реда си, не за да платят тока на съседа или да си купят пантофи или някоя друга екзотична стока, а за да изпратят нещо много опасно, поне към Парламента или нещо още по-важно, примерно, нокторезачка за Обама, с която той опасно да се пореже и да започне Трета световна война.
И така, една история. Отивам днес на пощата ни, с два пакета. Жената на гишето ги приема, разколебава се и казва:
- Ама много е голям! Какво има вътре....
Моят дежурен отговор:
- Печатни материали!
Логиката и е желязна:
- Какво пращаш тук, много е голямо! Нали знаеш, че има списък със забранени неща за пускане...
Облива ме студена пот. Двадесет минути поне разопаковане и опаковане.
Носът ми долавя лека миризма на пот и алкохол и до мен на гишето се накланя леко почерпен чичо, чийто коментар смразява служителките:
- Кво да праща, путки праща! И фалшиви пари! Днес от тотото му са се паднали...
Склонен съм да повярвам в БОГ. Чичото вкарва служителките в някакъв потрес, той прави още няколко опита да повтори "Путки праща!", а те затихващо мрънкат, че не трябвало така, но ми приемат пакетите, като ми съскат, че ако нещо стане, ще ми лежат на съвестта.
Бях склонен да го черпя поне една бира, но той остана да си плаща тока. Прекрасна история, която бих искал да споделя с вас! Не може да не ги уважиш тия пияни чичковци, които по обяд вече са пийнали две ракиики с чорбичката и в главата им са само...пари и путки.  Не може и да не уважиш и най-голямата останала държавна фирма - Български пощи. Просто трябва да ги обичаме! Иначе, ще ни е зверски трудно да ги разберем!

Смъртта на Патриарх Максим...

Днес всички медии говорят за това, какво било, що било, параноята на тълпата, която ще посети погребението, че щял да бъде погребан зад любимата си икона...
Гледам на какво дередже е Българска православна църква, парад на скъпи коли, злоупотреби, хомосексуализъм /не съм против това, всеки има своя избор, но християнството е твърдо против, доколкото си спомням/...и хиляди опечалени хора, които тъжат, защото е починал някой, когото даже и не са забелязвали или споменавали в мислите си преди това.
Изключително наивно и лицемерно, пореден довод, че ако имаше Бог, той едва ли щеше да допусне това...

Вече сме новодомци...

Вчера успяхме да вземем ключовете за новия апартамент. Странно усещане, няколко стаички, в които до преди няколко часа е кипял живот, дори още мирише на гювеч. Сега всичко е празно, само в единият от шкафовете намерихме забравен пуловер. И тишината е много странна, направо кънти. Но нещо много ми хареса - огромен прозорец, през който се вижда голяма част от града, хиляди светлинки, които мигат, напълно безконтролно и всяка сама за себе си. Виждат се и много, много далечни селца. Обожавам да гледам това, особено, ако пътувам. Често си представям какви хора живеят зад всяко светнало стъкло. Просто един стол и милиони светлини. Защо да не прекарам така цяла вечер?

Медитация с баница в ръка

От няколко вечери сънувам, че сутрин ям гореща баница с айран. Събуждам се мляскайки. Днес бях твърдо решен да си купя една гореща баница със студен айран. И представете си, заръфах баницата, не бях закусвал, а около мен започнаха да падат листа от дърветата.  Седнах на една ограда, кръстосах крака, замислих се. Какъв е смисълът на живота? Не съм ли в житейската си есен или напротив, в някой горещ август, само дето аз не го разбирам. И какво се случва с листата.
Бях на път да премисля всичко или да променя живота си или и аз не знам какво, когато двама цигани с кирки преминаха край мен, позагледаха ме, единият възкликна "Айде по една банца..." и се запътиха към баничарницата. След това  и те седнаха на оградата. Тримата ръфахме топлата баница и мълчахме. Вероятно всеки си мислеше за нещо свое, поне аз вече гледах само листата, които падаха ли, падаха.

Ако ти е тъпо, криво и уморено...

добър вариант е да си смениш иглата на грамофона. Малката кутийка с новата игла е правена някъде около 1982, а ти си я купил през 90те и си я пазил грижливо, почти като фетиш, точно за този момент, когато ще откриеш, че старата вече не става. Отлепяш тиксото, което държи кутийката затворена, а въздухът вътре е от времето, когато бях едва на 9 годинки. Вдишваш жадно, с лек труд я напъхваш и плочата вече нормално свири. Слагаш старата игричка в току-що отворената кутийка и я слагаш в някое чекмедже, за да я забравиш и да я намериш някога, когато ти потрябва. Пътьом изхвърляш поне две торби със стари бележки, записки, документи, странни неща, които вече не ти трябват. Диша се по-леко.

Спомени с аромат на печени кестени

Днес е празникът на града ми – Стара Загора – 5 октомври. Море от хора, балони, знамена, викове, музика. Наистина усмихнати хора, излезли на разходка, костюмите им понякога миришеха на нафталин, вадени наистина един път годишно, когато всичко трябва да изглежда добре. И още една миризма се усеща – печените кестени...Не съм виждал другаде да пекат кестени, нито някъде мога да ги направят така вкусни, както ги правят тук. Един от много ранните ми спомени е свързан точно с тези кестени.

Вървим аз и дядо ми през главната, октомври е, мъгливо е. Около 10 сутринта е, делничен ден е и няма никакъв помен от хора, можете ли да си го представите. До Гъбата стои чичо със синя манта, който на масичка ни продава кестени, студени, насипани в стар брой от вестник  Наистина студени, не са пекани скоро, но лесно се белят и са страхотно вкусни. И сме само ние, аз и дядо ми. Било е някъде около началото на 80те години на 20 век.

Интересно е, че днес го видях същия чичо, който още е жив и все още продава кестени, вярно, няма я синята манта. До него беше жена му. Почти 30 години по-късно, каква среща...

Не им казах нищо, усетих се все едно бих говорил с призраци. Купих си кестени, обелих няколко и усетих същия хубав вкус. Затова се присетих и за онази ранна сутрин, преди много, много години...

С остаряването започвам да се усещам сякаш живея в напълно призрачен свят, населен от спомени, които помня предимно аз, както и от хора, които никой друг не помни или вижда. А в устата ми все още стои горчивият и тръпчив вкус на леко изгорели, но много вкусни кестени.

Сигурно ще ме наречете циник...

Сигурно ще ме наречете циник, но нека ви разкажа за днешната си среща. Запознах се с един от тези хора, за които събират пари със sms. Видях договорът му - 4-5 страници. Някои от клаузите:
- получателят на парите е длъжен да си промотира болестта и състоянието пред медиите, за да може да привлече хорската жал и съответно смс...
- получава се около 20% от стойността на смс-а
- ако не натрупа 600 смс-а за шест месеца, губи всичко.
И така...сметката е проста...600 смс-а са 600 лева без ДДС. 20% от тях са 120 лева.
Нашият посетител има 6 месеца да се унижава по редакции, фирми и къде ли не...за да..вземе той 120 лева, а фондацията...доста повече. Въобще не говоря за мобилните оператори и за държавата. Никога повече няма да пусна смс, без значение от каузата. Дали само в България е така?

Watch "rolling stone angie" on YouTube

Няколко въпроса за смокините и за хората, които ги продават

Не познавам хора, които не обичат смокините. Те са страхотен плод, който и аз и Ваня обожаваме. Но интересно защо, трудно ни е да ги намираме на пазара. Хората, които ги продават, са винаги много подозрителни - с кофа настрани от всички, навъсени, мерят с ония допотопни кантарчета, дето вдигаш торбата във въздуха и така гледаш колко килограма е.
Дори и ако продават на сергиите, те пак са навъсени, асоциални и странни. Добре де, може ли да продаваш толкова вкусни неща и да си навъсен и намусен? Който ми обясни защо това е така, печели килограм смокини. :)

Една стара история за Македония или не съвсем - 2007

Много от любимите ми хора мразят съботата и неделята. Колко странно, дори и аз, който съм разтопил отдавна границата между почивни и непочивни дни, отдавна не усещам никаква радост от неделите.

От недели като тази, в която работния ми компютър изпуши неочаквано, та се преместих на другия в хола. Седя по гащи, слушам Азра и очаквам да стане утре. И така, мразя неделите. Особено тези, в които дават и Матрицата по ТВ. Не разбирам манията по този скучен филм. Нито ми е интересно да го гледам.

Македония е град в небето. Не можете да си представите колко е красиво в този град, където над всичко властват облаците от огромните планини, които се виждат от  всяка спирка по пътя.

Гледах Брат по Канала, интересно ми беше, въпреки, че го гледах за 10ти път. Много увличащ филм, който успя да приспи леко тревогите по изпушилия в небето процесор.

Говорейки за небе, то е бездънно там. Чак те  е страх да гледаш, защото не знаеш дали може да понесеш гледката. Децата са в кокетната мантичка, която помня от началото на 80те, като минават край някоя от многото църкви, не пропускат да се прекръстят. А малките шиптерчета смело карат колело по моста, от който почва улица „Тито” в Струга, която нямаше нито една табела по себе си, освен една, която не е могла да бъде махната, защото пред нея имаше тръба  на вентилационна инсталация.

И се усмихват смело в камерата ми, защото явно знаят, че днес съм там, а утре ме няма, но искат да бъдат звезди в моите снимки. Кимам и аз и се усмихвам.

Ах, колко противно горещо може да бъде едно лято, в което искам да отида на толкова места,  а чак не знам дали ще мога. И дали ще съм в настроение за това.

Не знам дали ви казах за трагикомедията с К. Боже, колко трагично комична може да бъде една връзка, която вероятно ще остане в историята със своята краткост и еднакво впечатляващо безсмислие.

Както и не ви казах, че се настървих ужасно силно против християните и Исус.

А в Македония често по върховете се виждат огромни кръстове. Вероятно това е част от вечната битка между верите, която бе имала толкова прояви тук. А кафето в малката ориенталска сладкарница беше страхотно, както и водата. Бях забравил истинския вкус на водата, който ми беше припомнен от чашата, която придружи поръчката. Поисках втора и гледах с усмивка дядовците с белите капи, които спокойно гледаха улицата и цветната върволица от хора, бе събота, пазарен ден.

От утре почвам пак училище, последни седмици, които ще минат безболезнено, вярвам в това. И после ме чака лятото, огромна топла диня, топъл резен сладост отделен за всеки летен ден. Ще се опитам да не го прахосвам по начина, по който прахосвах лятото си предни години. Миналото лято бе изключение, за него няма и да споменем, защото би ме заболяло.

Реката Черни Дрин е нещото, което дели Струга на две части. В тъмните и води плуват едни прекрасни лебеди, които даже не ги е и страх от хората. Всъщност, чак тук се усетих, че нашите животни ги е страх от хората.  А там птиците спокойно и с достойнство плаваха насред водите, гледайки философски на това, че всичко тече. Не знам къде отиваше реката, която извираше от Охридското езеро. Последно я видях да преминава през гето от срутени къщи, което бе обзаведено по балкански стандарт със сателитни чинии. Такова видях и в Кюстендил, където се надигнах от седалката на рейса и упорито се загледах в прозореца. Не гледах срутените къщи, а там , в далечината. Джони казва в обложката на своя диск, че ако времето е добро, от  циганските съборетини се вижда чак до Гърция и морето, което се плиска, като далечна златна вълна. Това за вълната си го измислих аз, но  не можах да спра рейса.

Много се надявам, че някога ще го видя и това море, което се вижда от кюстендилското гето при ясно време.

Не ми е ясно докъде ще го докарам и с тези неделни вечери, лишен от компютър, усещам ясно абстинирането по интернет общуването. Няколко дни изкарах инвизибъл, вероятно като подготовка за това, че няколко дни няма да имам въобще достъп. Не исках и да говоря с никого, а сега се усещам, че не бих имал нищо против някой да звънне и да ме залее с думи, за всичко и за нищо.

Имам една позната, която ми звъни от САЩ и всеки път ме залива с думи, за поредния си житейски успех. Колко ли е неочаквано, че постигнал всичко, човек все още има нужда за звънне тук, в блатото, за да се похвали. За да не я разочаровам, и аз като един голям жабок само слушам и от време на време издавам похвално крякане, което вероятно я топли  повече и от придобивката, с която ми се хвали в момента. „Кря, кря, кря...банана, нирвана, маняна”, както пеят GONG.

Ако си говорим за живот, то той в Охрид е спрял. В старата част са паркирани коли от 50те и 60те, които са още в активна употреба. Тишина, тишина и ослепителното отражение на слънцето в кристалните води. И колкото по-нагоре се изкачваш, все още виждаш пространите дрехи, които вятъра лепо побутва. Сетих се за отчаяната изповед на жената на амфитеатъра, която търсеше да се оплаче от всичко и се вкопчи в нас със сетни сили, за да ни разкаже поредната история за ревнив мъж и тайнството на ставащото зад дебелите зидове на македонското семейство.

Мисля, че жената е нямала късмет.

Живял съм малко по семейному с няколко жени, винаги е различно.

Иска ми се пак да се случи, нужно ми е. Тогава може би ще заобичам неделите?

Помня, че в неделя в квартала работеше само една сладкарница и по някаква странна логика и една будка, която беше любимото ми място за седене и взиране в нещата, с които беше пълна. Шарени вестници, дребни пластмасови боклуци, топчета за тенис, флакончета розова вода, снимки на артисти и певци, които вече май никой не помни. Жената с удоволствие затваряше в 18.00, а толкова ми беше трудно да си представя, че ще трябва да се връщам вече у дома, не ми се връщаше. Неделя.

От една дупка в стената на Самуиловата крепост пропълзя голяма змия, която леко стресна групата сръбски ученици. Направихме се, че не я виждаме и влязохме вътре, откъдето вече стряскащо неочаквано излезе възрастен гайдар. Качи се на наблюдателната кула, наду гайдата и застана така, че да могат да го снимат туристите. Вятърът от езерото рошеше дългата му и вероятно мръсна коса. Хората се снимаха с него и отминаваха. Останахме сами. Той свърши песента си, изплю се, изкоментира мрачно, че всички са го снимали, но никой не е оставил пари. Вятърът все още го разрошваше, вероятно за утешение, че прибира само нашите 10 динара. И после той пак се скри в дупката си, където чакаше поредната доза от туристи.

Когато бях малък и още ходех на детска градина, много обичахме тайно да се мерим на каменната ограда. Бяхме дребнички и не можехме и очи да подадем над зида, отгоре на който имаше и метър от желязна ограда, за да не изскочи някой от нас на шосето. Шосе като шосе, в новостроящ се квартал, 1977, колите бяха прекалено рядко явление, но ние им се радвахме и се опитвахме да познаем по бученето всяка марка. Една сутрин се оказа, че незнайно как, вече мога да погледна отвъд оградата, ако мъъъъъъничко се надигна на пръсти. Улицата беше пуста , жълто-прашясала от лятното слънце.

Вече не се тълпях с другите деца там, вече знаех, че съм я видял. Вече имах  други хоризонти за покоряване. Някой от тях е и морето, което се вижда от циганската махала на Кюстендил.

Просто неделя...утре ще облека новите си дрехи.

„Носете си новите дрехи, момчета.

Не казвайте утре ще бъдем красиви,

 не казвайте утре ще бъдем щастливи,

не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем

ще обичаме утре, утре ще бъда любим.

Носете си новите дрехи момчета,

падаме както ходим, умираме както спим.

Носете си новите дрехи момчета,

не казвайте утре ще почнем голямото,

днес да спечелим пари за прехраната,

не казвайте утре ще бъдеме честни,

днес тихичко ще се проврем.

Носете си новите дрехи момчета,

ходейки падаме, сънувайки не.

Носете си новите дрехи момчета,

не казвайте утре със вик на площада,

ще кажа истината, а после на клада,

на клада, но утре, а днес потърпете.

Днес се налага да премълчим.

Носете си новите дрехи момчета,

падаме както ходим, умираме както спим.”

За един нестандартен Никулден...

Пляс, пляс, пляс!

Не съм ви разказвал точно за този Никулден, нали? Преди много много години, в една студена зима, в зората на капитализма в България и в началото на работната ми кариера като учител, в е един нищо и никакъв ден, пред училището спря камион. От него свалиха 3-4 огромни чувала , които се оказаха пълни с риба.

Благодарен за нещо родител бе решил да ни подпомогне в суровата финансова криза. А имахме и друг подарък -  по линия на усвояване на някакви средства от училището ни бяха подарили по 6 чаши на всеки. Подът на предверието  се превърна в кърваво море...беше голямо междучасие, нареждахме се на едната опашка, получавахме 6  чаши, подпис, а после другата опашка, подпис и получавахме една голяма торба с риба вътре. Междучасието  бе сякаш безкрайно, обменяха се рецепти за готвене, за изкисване на шараните.

Навсякъде в стаята бяха наредени големите черни торби, пълни с грамадни риби. И до всяка торба имаше и кутия с чаши, едни от първите внесени от Китай, голям лукс за онези години.

Имах свободен час и се бях изтегнал на дивана и сякаш май заспах. Бях уморен, а топлото винаги ме приспива.  Събудих се от равномерен шум –шшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшш...плясс.....пляс.....пляс!

От топлината в стаята рибите се бяха размразили и агонизираха в торбичките си. Грамадните шарани се въртяха, бореха се с торбите и се опитваха да излязат и да се върнат в язовира си. И моят шаран бе живнал и се тресеше на масата пред  мен. Не знаех какво да правя. От мирна учителска стая, за минути около мен се бе превърнало в поле на масов геноцид над мирното шарано-подобно население на близък язовир.

Големите риби умираха и тупаха безсилни с опашки. Отворих моята торба и отвътре с ужас в очите ме загледа моят голям подарък за Никулден.

Влязох в час или по-скоро избягах от училищната стая. След 40 минути там нямаше нито една жива риба.

Ужасното шумене и пляскане сякаш бяха само спомен. Моята риба стоеше мирно и само в очите и се четеше една болка. Дали и рибите биха ни принасяли така в жертва на някой свети Николай?

За щастие ние бяхме спечелилата брънка от еволюционната верига.

На връщане подарих рибата си на един бездомник.  И вече поредна година не си купувам риба, за да изкупя греха си  пред  десетките умиращи шарани в онази топла учителска стая. А някога си мисля, че може и просто да е било страшен сън и може би още спя на онзи диван и не съм се събудил още, омагьосан от шумоленето на рибите. На този въпрос все още никой не може да ми отговори.

Честит рожден ден, съседе!

Когато вечер ми звънят на вратата, винаги очаквам нещо лошо. Този път звъненето не беше настоятелно, едно плахо, кратко. Понякога такива ме стряскат още повече, защото съм сигурен, че и човекът се колебае защо ми звъни и това поражда още повече проблеми. Намалих телевизора, преструвайки се, че ме няма.

След минутка се чу още един плах звън. Трябваше да отворя. Нямаше как да се престоря на липсващ.

На вратата  стоеше съседът ми от първия етаж, и някакси плахо търкаше ръце. Сякаш искаше да ползва телефона или да ме помоли за два лева, до пенсията.

Аз не общувам със съседите си. Не мога да се впусна в водовъртежа от дребни теми, които да обсъждам, докато слизам по етажите. Любезно пожелавам дежурни фрази и си влизам  в коридора, като със затръшването на металната врата дори си отричам и възможността да чуя и отговорите им.

Не го приемам за грубо, просто нямам време за участие и в тяхната реалност.

В това време, докато се учудвах и размишлявах, съседът говореше. От обърканите му думи разбрах едно нещо. Бях поканен на рожден ден. Много мислил, видял прозореца ми да свети и решил да ме извика.

Пак бях забравил лампата в спалнята да  свети.

Много мразя рождените дни, но просто съседът ми прекалено настоятелно ме задърпа по стълбите.

Нямаше как, спрях телевизора, заключих вратата и набързо се спуснах до магазина. От там купих крем за бръснене, нещо като подарък, и звъннах на вратата. Изведнъж се сетих, та аз даже и не знам името му.

Той отвори и на старческото му лице се изписа изненада. Сякаш бях скъп гост, почел празникът му с подарък. А не случайно избран съсед, по фактор “присъствие у дома в петък вечер”.

За първи път посещавах апартамент на съсед от входа. Същата ламперия, същото разположение на стаите, същият хаос, и странната миризма на апартамент, обитаван от сам мъж. Този път, към нея беше добавена и миризмата на печено месо и тракането на съдове. Всичко беше много запуснато и старомодно.

Купонът беше разположен в хола, където на масата пред телевизора бяха събрани няколко познати лица.

Казвам познати, защото това бяха хора от блока. С които се разминавах всеки ден, любезно поздравявах, както направих  и сега и седнах. Наляха ми ракия, която любезно отказах за тяхно учудване и се захванах с шише топла Загорка. Отказах да ми сипят порция месо, като им обясних, че не ям месо.

Дори и не ги учудих, защото те явно бяха свикнали на всичко.

На стената имаше картина на красива жена, на около 40. Съседът ми улови погледа и се усмихна.

Цареше неловко мълчание, прекъсвано само от изкашлянията, които винаги старите хора употребяват, когато са на маса. Бодват нещо на вилицата, оставят я да виси на ръба на масата, наливат малко ракия в чашката, кашлят, сякаш за да предупредят и отпиват и замезват. Телевизорът бучеше нещо, което не можеш дори и да чуя. Седях с опрян на стената гръб, гледах наоколо и мълчах.

-“Тя почина преди 20 години. Жена ми беше.А ти комшу, как се казваш? Извинявай, ама нямаш табелка на вратата.” прекъсна тишината домакинът.

Представих се на всички, и така можах да огледам поканените. Рожденикът седеше на централно място, под портрета на починалата си жена. На видима възраст около 65, в риза с къси ръкави и дълги панталони. Така облечен, той постоянно се въртеше около блока и поправяше нещо.

До него седеше вечният му другар, от съседния вход. На около 60, с посивяла коса,. Заедно седяха по бордюрите и си говореха, докато не се напиеше. А от магазинерката знаех, че синът му беше загинал в катастрофа преди 2 години и жена му се беше поболяла и за година си беше отишла от рак.

А като се напиеше, крещеше имената им и плачеше сам под уличната лампа.

Хората много обичат такива сюжети, само за да им напомнят колко са щастливи. И сега той седеше на масата до него, бодеше салатата и безизразно гледаше към телевизора, пиейки ракия на едри глътки.

Третият на масата беше един плах човечец от първия етаж, живеещ в съседния апартамент.

Не излизаше много, не общуваше със съседите, само с тези от етажа. Грижеше се сам за своя син, който стоеше по цял ден в стаята си и не излизаше. През зимата го бях видял да стои пред входа, в ръчно плетен черен пуловер, бяха го забравили с кофата за боклук и бяха заключили вратата.

Докато отключвах, той трепереше и зад гърба ми монотонно хлипаше, че му е студено  и го е страх.

После бързо влезе в апартамента и явно пак се е поставил до прозореца, за да гледа падащият сняг.

Той седеше на прозореца през цялата зима, махаше на всички, а през пролетта изчезна.

Нямаше некролози, значи просто се беше появил зад немитите прозорци на някоя държавна психиатрична клиника, където махаше на хората отново. Кой знае, аз не исках да разбирам истината.

Вече пиян седеше и пенсионираният военен от шестия етаж, който в началото  на всяка пролет колеше прасе пред блока и събираше всичките си роднини под клоните на ореха и си правеха трапеза.

Слабата пролетна светлина осветяваше тяхната трапеза, барбекю, обилно полято с евтини безалкохолни напитки от пластмасови шишета. На масите, покрити с найлонови покривки се оттичаха литри кръв от разфасованото прасе, докато внучетата му си играеха федербала, гледайки главата на прасето, закачена на клоните на дървото. Единият път тяхната забава продължи до късно и той запали колата, премести я и с фаровете си освети масите. На другата година синовете му се скараха при подялбата на месото. Той ядно прибра всичкото месо тогава за себе си, като урок за младите. Един истински хан Кубратов урок  в условията на бетонният град.

Там бях някъде и аз, пиещ втора бира, облегнат на студената стена. Едно топло шише, което да стискам, в една топла лятна вечер. Един чифт очи, които да затварям и да се прехвърлям отвъд кашлянето на старците около мен. Страх ме беше и да мърдам, защото диванът на който бях седнал скърцаше.

А това скърцане неприятно прекъсваше тишината, в която плувахме ние четиримата.

-“ Той ,съседа ,нещо паднал вчера от колелото. Нали така бе, господин учителю?”

Стреснат от фамилиарното отношение, отворих очи. Пенсионираният военен, чието има бях забравил отново, ме беше погледнал с усмивка. Кимнах и мълчаливо показах раната на крака си.

Не я и криех, бях с късите си камуфлажни панталони, ужасно удобни за всякакви моменти.

Чичо Стоян, рожденика, се затюхка на свалената кожа, и ми предложи да събере орехови листа и да ми каже как да си правя компреси. Било грозно, млад човек, пък с такава голяма рана на крака.

Вече пияният съсед от другия вход се обърна към мен и ме  загледа. От  думите му, изфъфлени от треперещата му от алкохола уста, настръхна всичко около масата.

-“А моето момче не можа да стане. Падна от мотора и не оживя.”

-“Нека да пуснем Олимпиадата, ще минават нашите.” прекъсна тишината виновникът за тържеството.

Раздаде ни по още една топла бира и загледахме. В шарения парад на спортистите се мяркаше и нашето знаме и старците седяха и цъкаха. Минаваха нашите и те ахнаха, възхитени от нещо.

-“Какви костюми, каква красота. Става ми така леко на душата” възкликна пак той.

-“Ама и такава ли страна имало? Леле, а ние какъв свит живот живеем. Добре е ,че има Олимпиада” добави той пак след малко и млъкна, загледан като другите старци в телевизора.

А аз седях с отметната глава и леко пиян, плувах някъде.

В това, което бях сънувал през краткия си следобеден сън.Беше ме стреснал, един съвсем пресен и кратък кошмар, изкаран между 3 и 4 следобед. Басейнът под червеното небе, в който никой не се осмеляваше да влезе.Пълният с хора по бански бряг, които не влизаха в басейна, стреснати явно от кърваво червеният свод. Летящият влак в небето, който изчезваше, веднага щом го покажех някому. Знаех, има снимка на този влак, която обаче не можех да открия. Най-накрая се бях върнал в къщи, в родния си дом, и оправях леглото, в което бях спал от най-невинна възраст, до деня когато напуснах, за да заживея сам.

Бях се събудил целият мокър, с увити около тялото ми чаршафи и с усещане за празнота в едната половина на леглото.Никога не мога да го  разбера, защо  се будя от вътрешната страна на леглото. Колкото и да се мъча да заспя от външната или поне от средата, винаги се будя опрян в стената. И с празнота от нещо, изгубващо се точно като влака, в кърваво червеното небе. Ръцете ми са изтръпнали, сякаш са копнеели да прегръщат нещо, а са седели непотребни през цялото време.

 -“А, това бил Симеон бе, ще ги поздравява!”

Старците бяха станали на крака и се взираха в лицето, показано в едър план на екрана на малкото телевизорче. След това те пак седнаха и аз затворих очи, за да бъда разбуден от пъхната ми в ръката нова топла бира.

-“Не заспивай комшу, има още много за почерпка!” се смееше домакинът.

Седнах на масата, разказах им за училището, оплаках се от малката заплата, те ми разказаха за нещо друго, не помня какво. Бяхме като на помен, странно тъжни и тихи. После просто станах, извиних се с горещото време, четирите бири и късният час и просто си тръгнах.

В къщи не ме чакаше никой, просто затворих очи и поех към червеното небе и оня липсващ влак.

Там, където предпочитам да живея.

Разбираш ли ме, дори и сега?

По никое време се сещам да потърся чорапите си. Първи сигнал, че искам да си ходя. Дрехите ни са пръснати из цялата стая на огромния, прашен и разхвърлян апартамент, който явно не е бил обитаван с години. Измъквам се от леглото и бавно и без да пускам лампата намирам дънките си, тениската се крие някъде на масата, но чорапите ги няма. Съвсем тихо, тръгвам бос из апартамента. Бърз душ, а после праха по паркета гъделичка стъпалата ми. Влизам в кухнята, където бавно източвам водата от чешмата, за да си налея малко и да седна на дивана, който изпъшка. Ако бе светло, вероятно би се вдигнал облак прах. Единственото осветление в кухнята бе огромната реклама, която светеше точно под прозореца. Страхотна тишина и капките дъжд, които биеха по прозореца. Понякога минават  коли, чува се далечен смях и викове. 

Нямаше какво да му се чудим, една почти нормална лятна вечер, в която се случва какво ли не, стига да имаш очи да го видиш или кураж да го изпиташ. Начало на сезона, в който се случват чудеса, но никой няма и желание да им обърне внимание,  защото жегата замазва всичко.

Опитвам се да наредя всеки от отделните детайли, за сглобя огромен пъзел. Вероятно там има място оня луд, със виолетово яке и с пръчка, която размахва като жезъл, който тъкмо днес реши да кълне колите и с бързи шамански движения да прокълне и моята и мен, тъкмо когато го отминавах.

Там са и опитите ми да снимам бездомници с новата ми камера, от която те се крият, защото ме подозират в план, целящ да промени статуса им в някаква по-лоша насока. Да не забравям и тъмните улици, които обикалям с колата, без да бързам за никъде, като ясно знам и че не отивам никъде.

Жегата, която влудява хорат и ги кара да имитират че работят и че живеят. Затишието, подозрително вероятно причинено от идващото Световно първенство, което ще изпълни ушите ни с рев от стадионите, от който ще се крия като диво животно, хванато в капан. И вероятно вечери като тази, в която след покана за пица и бира се оказах гостенин в огромен и празен апартамент, обитаван от жена , която вероятно  също се усещаше на гости, нищо, че там бе израстнала и до преди малко бяхме спали заедно на леглото в стаята, която тя наричаше все още „детска”, с плакатите по стените, лепени в средата на 90те и все още здраво закрепени за стените, макар самата хартия да бе пожълтяла и прашна. Неща, които могат да ти се случат само през лятото и никога по друго време.

Налях си втора чаша с вода, вероятно нямаше да е лошо и да се изтегна на дивана, чух шум, тя бе станала и се къпеше.

Не помня как се бяхме запознали преди много години, не помня кой каза първи онези думи, които в сегашните ми уши са често предпоставка за сигурен секс, а тогава ме караха да пламтя като божур от радост и възбуда, че съм обичан, че точно аз и точно тогава. Минаха няколко месеца, а после тя изчезна. Ей така, разтвори се в нищото, без да обяснява и без да предупреждава. Тогава осъзнах, че странно как, не сме успели да си създадем общи познати, които да разпитам за нея. Няколко дни подежурих пред апартамента, в който знаех, че живее, а след това случайно чух, че е заминала за чужбина. А преди няколко месеца съвсем случайно получих писмо, а после второ и трето и така...

Да пием една вода за Гугъл, който твори чудеса, дори и за изгубените бивши гаджета.

Дори и не питах защо бе изчезнала тогава, макар, че дълго време се обвинявах във въображаеми престъпления спрямо нея и какво ли още не. Но просто времето бе минало и излекувало това, което после пак щеше да разболее.

По тениска и бикини тя вече бе до мен на дивана, мълчахме, загледани в рекламата отвън. Бавно галех коремчето и, бавно и нежно, мълчахме и май нямаше нужда от думи.

Думите бяха преди това, когато успяхме да изядем по една пица с бира, на случайно намерена маса в престижна пицария. А след това, на изчистената маса, пред кафе за всеки и цигара, която се появи в леко треперещите и пръсти, тя извади албумче със снимки и се подготви да ми разказва.

Много важен момент , защото в албумчето често се крият години живот, всички постижения, шарено разнообразие от деца в паркове, места, където сме били, гаджета, които могат и да не си спомнят вече за нас, съпрузи и съпруги, първи квартири, весели моменти на масата и с приятели...

Нейното албумче беше доста тънко,в началото се появяваха доста снимки с някакъв мъж, който тя представи като бившия си съпруг. После се появиха и двете и деца, а после развод, а после снимките започнаха да говорят сами за себе си. Пейзажи, порастнали деца на колела и пред компютър, няколко други мъже и няколко снимки на градинката и, в която растяха типичните за Холандия лалета...

Дори и не ми обясняваше, снимките говореха сами за себе си. А после ми предложи да отидем заедно у тях, защото била сама и малко я било страх, не можела да свикне. Родителите и бяха отдавна починали и семейното жилище стояло празно. Тя си бе изчистила коридор до банята, детската и кухнята, а другите две стаи стояха празни, пълни със спомени. Вероятно дори и не ги бе отворила.

Още на стълбището се облегна на мен, извини се, че бирата я е хванала. А  само след минути, съвсем трезно и със затворени очи лежеше под мен и ми шепнеше, че не иска да свършва тази вечер, че ...

Бях се замислил, бях спрял да я галя по коремчето, унесен в мисли и в сменящата се реклама отвън.

Тя се обърна към мен, прегърна ме и прошепна в ушите ми.

-Не издържам, ще полудея, разбираш ли? Ти винаги си ме разбирал, но разбираш ли ме и сега?

Заваля все по-силно, тя се впи в мен, ръцете и правеха това, което тялото ми искаше. Вече дишаше тежко, а в ушите ми шепнеше само един въпрос. Дори и да не я разбирах,  отдавах го на началото на лятото, което ни беше бръкнало в здравето и в душите и просто не задавах повече въпроси.

На пуснати лампи, жилището изглеждаше много прашно и разхвърляно. По коридора си личаха моите и нейните боси стъпки, отпечатани в праха. Вече бях намерил чорапите си, времето пак течеше, а тя опаковаше куфарите си, защото заминаваше с ранен рейс за София, за може да хване полета си.

По улиците нямаше никой, но пред автогарата стоеше оня луд с виолетовото яке и като могъщ магьосник дирижираше с дървената си пръчка. Неколцината пътуващи ни загледаха любопитно, а после в последните няколко минути тя реши да ми разкаже за кризата и за отражението и на бизнеса на сегашното и гадже. От моя страна аз и приказвах глупости за работата си, съвсем в единодушно решение никога повече да не си кажем нищо сериозно, поне до идването на автобуса. А само след минути той вече пътуваше за София, побрал нея  и куфарите и. Дланта ми още усещаше дръжката на тежкия и куфар, топлината на коремчето и, а дъждът валеше. Пред гарата вече нямаше никой, бе прекалено късно. В колата си пуснах музика, запалих и внимателно поех към дома.

Howlin’ Wolf стенеше от колоните, колата вървеше, светофарите мигаха жълто. Музиката е сърцето на една кола, някога каза Павел Попандов.  Дали ще успея да намеря и моето сърце, в това една започващо лято.  В далечината зад мен бездомникът с виолетовото яке вероятно правеше пак някъде магическите си жестове, щеше ми се да науча какво означаваха те. Разбираш ли ме, дори и сега ?

Стари спомени от едно посиняване

Огледах се и пак погледнах ръцете си. Бяха сини, посинели.

Не знаех какво да отговоря на ученика, който с ужас в очите ме попита дали не ми е лошо...

Не знаех и какво става, сърцето ми. От няколко дни прещракваше, съчетано с постоянното недоспиване и 14 часов работен ден. Погледнах ги пак. Сини.

Седнах сам в учителската стая, налях си вода, облегнах се на перваза. Стана ми лошо и едно такова, черно, в душата и в ума.

Изпотих се от парното, което беше надуто до дупка. Отворих прозореца, за да ме лъха вятъра.

Помислих си, че ще умра. Сърцето ми.

От няколко месеца не съм си почивал, постоянно съм в движение.

Пред очите ми минаха всички сутрини, които ставам в 6, за да съм в 7 в рейса.

Откраднатите минути от някой час, които бързам преди всички да се паркирам на дивана, за да мога да се облегна на секцията и почти аутистки да се самопогълна в якето си, за да поспя за 10 минутки, колкото ми е писано в програмата, докато около мен кръжат колежки и пак говорят за наболели проблеми.

И после бягство в калта, за да стигна до дома, 30 минути сън, после пак работа. Тичам с рейса, вечно закъснял, за да съм там, на бюрото и да ги посрещна с усмивка.

Намразих тези курсове, безкрайните вечери, в които бавно повтаряме граматичните догми, за да си взема левчетата в края. И после да остана сам, за да заключа, за да се върна с последния рейс у дома, където отново ме чака тъмата, която дори и с музика не мога да разпръсна.

Болеше ме сърцето, дори и с това, че не мога вече да изпитам удоволствие от слушането на музика, просто защото нямам време, както и за четене нямам време.

Нямам време дори и за секс, нито и желание. Няма и с кого.

Усетих се жалък и нещастен. Ръцете ми синееха.

Мисля, че станах от стола, налях си вода, пих, погледнах се в огледалото, бях бледен и определено не ми беше добре. Замислих се, че не помня кога им посиняват ръцете на хората, това беше ли признак за кръвно или натравяне ?

Мигновено обвиних THERMO CUTS, термогенната комбинация, с която се поддържах жив, вместо да пия кафе.

Но ми беше и странно безразлично, само се молех, дано не умра в училището.

Мислех си, че ако мога да се добера до дома си, вероятно ще пиша в гугъл “посиняване, ръце” и вероятно ще ми излезе най-страшната прогноза, писана от някой форумен капацитет.

Но не исках да умра в училище. Не че ми пукаше ,но сърцето ми биеше лудо, притесних се.

Казах си, че може и да е от литъра кафе, с който си пожелах успешен ден, от липсата на закуска, от всичко.

Не ми беше мило за живота ми, никак. Но не исках, не исках това да става в училище, при това в учителската стая, просмукана с миризма на хартия и на безсмислени разговори.

Усещах се зле, но мисля, че тогава не осъзнавах, че реално мога да умра.

Ръцете ми изглеждаха почти черни, виеше ми се свят.

Мисля, че щях да колабирам. И ръцете почваха да изтръпват.

Това ми беше късмета от житейското тото...

Тото. Тото.

Нещо ми се въртеше в главата. Кой е Тото? Защо Тото?

Тото е едно коте, което си играе с хартията на кройките при шивача ми, стар фен на Блек Сабат.

Едва вчера си купих от него жестоки дънки, сини, с бял конец, първо обличане днес.

Вчера ги мерих, като той слушаше първия Сабат и наистина се изкефих на музиката, която се носеше из ателието.

Тото. Тото. Тото.

Крещях го наум, през болката от сърцето и главоболието, които...

Срам ме е да си кажа. Изчезнаха на момента, щом се сетих за нещо.

Станах, влязох в тоалетната, полях си ръцете с веро и измих синката, която се беше наслоила от новите ми дънки.

Тъпо. Тъпо. Тъпо.

Тъпо копеле си ти, Тончев.

Това си казвах, когато пътувах с рейса към дома.

Днес е поредния първи ден от остатъка на живота ми.

Странно усещане.

Как НЕ повярвах в българската политика или отдясно за лявата идея.

Евреите са избран от бога народ. Избран за много неща, включително и за логичен и верен последовател на мероприятията от ляв характер. Без значение дали има сказка, прожекция на филм или опитват да разширят дейността си, левите партии ни обичат. Но не повече от руснаците в България.  Нас заради Маркс, Троцки или някой друг от купчината други евреи революционери,  на които ние сме плахи наследници. Тях заради всичко останало.
Не знам как ни намират, как откриват телефоните ни, но факт е, че вече чувах в ухото си  гласа на местен лидер на левите, който ме канеше на дискусия със съветник на президента по етническите въпроси, съчетана с прожекция на филм и коктейл. Защо пък да не го посетя?

Да си ляв в България е като да се опитваш да караш кола по магистрала с превръзка на очите. Да вярваш на тези леви/пък защо не и десни/ лидери е все едно да излезеш и ти на магистралата с превръзка на очите и да си представяш, че може да ти се размине.

Но в крайна сметка, хайде на малко OFF-ROAD, за да усетим свистенето на гумите и да се повозим надалеч. Но някой бе скрил ключа за запалването. Накратко, не дойде никой от президентството.

Местният ляв лидер покърши ръце, че явно събитие от вселенски мащаб му е попречило, но реши да утоли нашите гладни сетива с филм, който бил пратен нарочно за събитието.

Мъж на около 25 години се опита да пусне филма. От говорителите ту се чуваше как Хитлер крещи, ту на екрана се появяваше черен правоъгълник. Младият активист с набола брада и физиономия на програмист не беше овладял тънкостите на работата с TV OUT-та и не можеше да изведе сигнал.

Левият лидер реши да запълни неловката пауза с няколко думи за филма, като не разбрах дали е за „шведския” или за „швейцарския” фашизъм, защото тя го представяше като документален филм ту за единия, ту за другия. Явно не правеше разлика. А после компютърния „левак” си направи самокритика и самоотвод и се изляхме навън в лятната суета, за да направим оборот на близкото кафене.

Накратко, не можахме да забием пирон в ковчега на фашизЪма и капитализЪма. Но нещо ме зачовърка, нещо като въпрос. Защо всъщност не повярвах на лявата идея?

Без да се лъжем, в България няма ясно изразена лява идея, но има много нейни представители. Така е и с дясната идея, като количеството и от симпатизанти също расте. Тук сме бедни на идеи, но богати на последователи.

След 45 години комунизъм и интернационализъм в думите и идеите на БСП искрено вярват само бабите и дядовците ни. Останалите само ръкопляскат. Именно затова трябват силни ръце. С такива които можеш ритмично да махаш във въздуха и да славиш всичко, което казват от трибуната. Такива, с които и да можеш да спечелиш публиката с някой разказ как си карал комбайн, докато си бил бригадир и колко е било хубаво да твориш блага за народа си. От тези клубчета вече посоката е ясна – в големия град и в голямата партийна организация, откъдето вече само нощното небе над София и Позитано 20 е ограничението.

Но оттам може да скочиш на някоя удобна позиция, може и даже из Европата нещо...А тогава, какъв живот, какъв живот...

Това е, просто развити добре ръце и добре отработени условни рефлекси. Тип „партиен културизъм”.

От ръцете, които бодро вдигнати за гласуване се явяват лакмус за принадлежност , нека да подходим към по-добро описание на левите.

Покрай капачките за буркани с партийни символи от първите митинги, убийството на Луканов, мънкането на Жан Виденов и безкрайната дискусия за милионите на партията, съвсем не остана място и за фигурата на Гаврош от барикадите. Модерните леви са в скъпи костюми и могат да боравят по-добре с факса, отколкото с картечницата. Революционерите от 21 век са добре облечени, не са с гирлянди от патрони, не постят само на кашкавал и сирене от разбити мандри. Те не отричат връзката си с колегите им от 20 век, но в гората, толкова дни, без баня и без тоалетни помещения. А какво ще каже Европа? И къде ще си зареждаме служебните лаптопи и кой ще ни лъска обувките? Не трябва ли да сме представителни? Нима и тук в офиса не можем да спомогнем за благото на хората по света? Всъщност, да си признаем,те чакат  Влака / мистично возило, което минава по 1 или 2 пъти, но за заслужили и по-често и ти помага да растеш/. Гледат за  някое незаето място, за да му скочат и да се придвижат с парния локомотив на социализма и БСП. Напред!!

Във влака хранят добре и имаш още по-голямо самочувствие, че промяната предстои още...утре...да кажем. Стига да няма някое непредвидено спиране, за да се попълнят пропуски в кетъринга.

Пък от дете си знам, че левите движения са за художници абстракционисти, които разчитат на абсолютно независими от конкретната реалност факти и материали за да предизвикат у нас, зрителите, реакция по наболели проблеми от житейско естество. Нещо като „казвам ти дъще, сещай се снахо” или „ гледай този бял лист, намачкан и оцветен с червен молив, виждаш ли победата на революцията, смело изписана върху него с бойни краски”...С лява ориентация са били стотици световно-известни художници, музиканти, писатели. Хора, които са вярвали в идеята за равенството между хората и за бъдещия свят на комунизма. Време е да се огледаме.

Ляво ориентирани тук са предимно практични хора, които искат я магазинчето им да върви и да не му затварят гаража от ХЕИ или пък да пробие някакси и да захапе някоя дребна или едра държавна поръчка. Затова те избират партията майка и като кърлежи са налазили едрото и тяло и смучат яко, като от време на време отпускат смукалата и с боен вик призовават за движение „напред и наляво”.

С понятието „лява интелигенция” тук се обрисува кръгът от хора, които правят нещо, но го посвещават или го приписват на левите, за да си избият поне парите за материали. Сигурно можем да сложим знак на равенство между Дийн Рийд, наричан Червения Елвис или Боб Дилън и всеки певец или певица, която кърши снага по митингите на партията майка, веселейки народа по изборните панаири.

Не мисля, че има лява или дясна „интелигенция”, защото повечето от хората, описвани с тази дума отдавна или не са в България или са отвратени  и от двете страни на барикадата и не искат никакво обвързване. И докато Че Гевара се набута някъде, дето го и убиха, нашите хора се интересуват предимно от дестинации със сигурен шопинг акцент. Джунглите на Боливия ли? Не, това е за радикалите...

За ваше учудване, лявата идея има и своето екстремно ядро.Двадесет  години след перестройката, политиката на гласност и падането на берлинската стена, има хора, които презират добрата кариера и  солидното похапване, за да веят знамена със Сталин и Че Гевара, за да протестират срещу визитата на Буш в София. Естествено, радикализмът е присъщ на всеки дядо и баба, които пазят още портрета на Сталин в някое чекмедже и под сурдинка говорят за заговор на световните капиталисти срещу добре подредената ни родина.

Колко странно обаче, че има и млади хора, които не се поколебават да говорят за световна революция, да веят червени знамена със сърп и чук и да се бият с подобни радикални „десни” младежки формирувания. Доста по-практично разсъждават лидерите им. Пред очите ми лидер на една от над 10те комунистически партии в България весело разглеждаше новопостроените блокове и оптимистично заключаваше, че „скоро ще дойде и нова национализация, а тогава какъв живот ни чака...”

С желание да се пренапише историята, друга от партиите редовно за Нова Година пуска календари с Вълко Червенков, Сталин, Ким Ир Сен. Какво ли е усещането да имаш календар за 2008, от който благо се усмихва добре познатия грузински мустак. Група старци оформят червен кът в изоставено селско училище, където сред стари портрети и червени знамена празнуват 9 септември, режейки салам и черпейки се с домашна ракия.

Дали всъщност това е пак някаква „лява идея” или просто опит за обяснение на породените от социалните проблеми психози сред хората? За това не съм и не мога да бъда сигурен.

Дайте да си признаем, че в България няма как да се развие лявата идея. След почти 64 години експерименти с нея, тя трайно се провали на наша почва. И още повече, успяхме трайно да я опорочим.

С естественото отпадане на възрастния червен електорат, остават сами техните ръководители, които махат с ръце и са готови да гласуват за всичко, което може да им бъде изгодно. С леко по-червен уклон са купчина радикали, които веят знамена и намират за нужно да ни уведомят, че „наскоро се е провел конгрес на Комунистическата Партия на Виетнам, на който са били взети важни решения”. Всъщност, нека да дадем тон за песен и да прочистим гърло...

„ Тъй весело и вещо,

От нищо правим нещо,

От нищо правим нещо

И веем знамена!”

Леле, кой допусна тази вражеска песен. За Сибир, веднага! А останалите ходом марш и завой...наляво!

Пред нас са хартиените тигри!