Светът през очите ми - статии, истории и всякакви други словесни водопади и течове, за каквито се сетите!
петък, 31 декември 2010 г.
Тиха нощ, свята нощ, пред телевизора!
Коледа е, а край масата сме се събрали цялото семейство. Толкова сме много, че аз даже питам по-близките роднини за по-далечните. Случва ни се рядко, само един път в годината. Постна манджа след постна манджа, виното се лее, а езиците се развързват.
Общи теми, приказки под носа, никой не се осмелява да каже нещо на всеослушание.
Първи се престраши бате Митко, от село. Той тупна една голяма и увита във вестник „Дума” луканка насред масата и шумно обяви – „За утре за закуска на гражданите, истинска от село, не като „Старата Планина” на Миро Найденов. Той уж наш човек, земеделец, ама как можа да я направи тази глупост.” Ние се учудихме вкупом, а той поясни „ Ми то няма толкова добитък на село, иска с елка и с лаборатория салам да прави, ама няма. Пък и никъде нямало лаборатория да го изследва, нали тъй ма, Елке”.
Леля Елка, която ядеше фъстъци и която обичайно питаха за всичко научно, защото беше медицинска сестра, се задави и мъжът и взе да я тупа по гърба. След малко и тя бе готова да вземе позиция „Не знам, какви лаборатории? Аз пиша по цял ден документи, докторите нервни, хубаво, че имахме стачка, та един ден почивахме и ходихме до София. Колегите викат- ще покрещим малко, а може и коледни да ни дадат. Ама нали ни смениха министъра, в немилост сме май...”. Настана неловко мълчание, което мъжът и, бай Слави прекъсна със сочна псувня, насочена към опаковката на луканката.
„ Митко, Митко, пак с този вестник, малко ви мачка Бойко, не те ли е срам бе, аз от тази луканка няма да вкуся. Как може бе, виж го малкия Станишев, като змия е...”.
Бате Митко се позахили и контра-аргументира с железен аргумент „ Не ми го хвали Бойко, празна работа са тия от ГЕРБ, не стават, виж обаче как пред Путин козируват и рапортуват, а той е наше момче, от КГБ” и се засмя шумно. Посъбуди се Първан, пенсиониран полицай, който сега работеше охрана на един обект и бе дошъл леко пиян от празненството с колегите. „КГБ ли? Нашето МВР са голяма работа, ама много се издъниха колегите тази година, то всеки ден ловят апашите, а на нас купичките от алпака, дето храним кучетата и тях ни откраднаха. Хванахме ги, три циганета, на по 10-12 години, треперят, какво да ги правим, по един шамар им ударихме и ги сложихме с нас да хапнат, че сърце не ни дава да ги набием. А те върнаха едната купа, ама после на колегата цигарите му изчезнаха. Лошо ги учите, Слави!”.
Слави тъкмо беше придърпал луканката и я миришеше, но при думите му я остави и лицето му стана кисело, кисело. „Какво, да ги учим ли? Мен не са ме били още, ама колко колеги ги набиха учениците, хубаво, че съм в малката степен. При нас само пият и пушат, а после ги изпускат колегите по-късно. Ама нали и нашият е един, египтянин, главата му в пирамидите, не в училищата. Предният поне хубаво лъжеше, а този....”
Настана неловко мълчание. Пръв го наруши далечен роднина, който едва по-късно разпознахме като чичо Ильо от Добрич, който дори и по нашите семейни стандарти беше прекалено странен „ Само един от министрите става и той е Божидар Димитров, железен и непробиваем, малко серт, ама всички ги нарежда, наше момче, от морето.”
Тук вече всички викнахме, че Добрич не е на морето, а чичо Ильо възрази, че нищо не разбираме от море и от разкопки и сме някакъв си там народ, хубаво, че го чухме добре, че навън вече гърмяха с ракетите. Тишината след това беше съвсем неподходяща за такъв празник, пиехме още вино и ракия, хапвайки мезета и салата от зеле и туршия.
Изкашля се малката Малина, дъщерята на Елка и Слави, още мома, едва започнала университета. „Правя проучване за университета, променила ли се е Коледа след влизането ни в Европа?”. Бомба да беше паднала, по-малко шум щеше да се вдигне. Най-силно крещеше бате Митко, който искаше да заяви, че иска да се пенсионира като френски пенсионер, а го карат да работи като робинята Изаура. Първан със зачервени бузи вече пращаше танкове в Брюксел, за да отвоюват изконните български стойности със сила, когато някой припомни ареста на Цонев и как го въргаляха на земята, а после излезе невинен. Обади се и Стойно, наш братовчед, собственик на магазинче за хранителни стоки. „ Малинке - Калинке, не ги слушай дъртите, виж твоята адашка от „Земеделие” как се уреди. Сега е времето на малките, ето например, оня Симо Дянков. Мига с очилцата, реже пици, смята на лист хартия, уж никакъв и нищо дребосък, а е влудил всички данъчни. И те не знаят какво да правят, един път ме глобяват, друг път взимат суха пара за себе си, трети път само проверяват и цъкат и ми шепнат, че и тях ги стягат отгоре, да ги разбера...Ама какво да ги разбера, държавата има неравномерна политика, ту готвя пари и не ги взимат, ту нямам пари и всеки ми иска, ту имам, а не ми ги взимат, което ме побърква. Е как да правя бизнес тук в тази държава???”.
„Времето утре се очертава да бъде слънчево, с лека облачност в планините. В следващите дни се очаква рязко застудяване, рязко спадане на температурите, идва истинската зима...” Отнякъде равномерен женски глас взе да говори за времето.
Усетих, че изтръпвам и че отварям очи. Болеше ме главата, много, а жена ми ме буташе ядосано.”Как можа точно на Коледа да се напиеш като свиня и то точно преди новините като дъртак да ми заспиш. Хъркаш и бълнуваш, преяде и заспа, а аз седя и мълча и ти слушам глупостите”. Ококорих се. „Ами къде са гостите?”. Жена ми нямо вдигна рамене и започна да прибира масата, сериозно скосена. На екрана мъж, подобен на дядо Коледа си намести очилата и съобщи в стила на БТВ репортерите „ Все още не сме приключили с теб”.
Общи теми, приказки под носа, никой не се осмелява да каже нещо на всеослушание.
Първи се престраши бате Митко, от село. Той тупна една голяма и увита във вестник „Дума” луканка насред масата и шумно обяви – „За утре за закуска на гражданите, истинска от село, не като „Старата Планина” на Миро Найденов. Той уж наш човек, земеделец, ама как можа да я направи тази глупост.” Ние се учудихме вкупом, а той поясни „ Ми то няма толкова добитък на село, иска с елка и с лаборатория салам да прави, ама няма. Пък и никъде нямало лаборатория да го изследва, нали тъй ма, Елке”.
Леля Елка, която ядеше фъстъци и която обичайно питаха за всичко научно, защото беше медицинска сестра, се задави и мъжът и взе да я тупа по гърба. След малко и тя бе готова да вземе позиция „Не знам, какви лаборатории? Аз пиша по цял ден документи, докторите нервни, хубаво, че имахме стачка, та един ден почивахме и ходихме до София. Колегите викат- ще покрещим малко, а може и коледни да ни дадат. Ама нали ни смениха министъра, в немилост сме май...”. Настана неловко мълчание, което мъжът и, бай Слави прекъсна със сочна псувня, насочена към опаковката на луканката.
„ Митко, Митко, пак с този вестник, малко ви мачка Бойко, не те ли е срам бе, аз от тази луканка няма да вкуся. Как може бе, виж го малкия Станишев, като змия е...”.
Бате Митко се позахили и контра-аргументира с железен аргумент „ Не ми го хвали Бойко, празна работа са тия от ГЕРБ, не стават, виж обаче как пред Путин козируват и рапортуват, а той е наше момче, от КГБ” и се засмя шумно. Посъбуди се Първан, пенсиониран полицай, който сега работеше охрана на един обект и бе дошъл леко пиян от празненството с колегите. „КГБ ли? Нашето МВР са голяма работа, ама много се издъниха колегите тази година, то всеки ден ловят апашите, а на нас купичките от алпака, дето храним кучетата и тях ни откраднаха. Хванахме ги, три циганета, на по 10-12 години, треперят, какво да ги правим, по един шамар им ударихме и ги сложихме с нас да хапнат, че сърце не ни дава да ги набием. А те върнаха едната купа, ама после на колегата цигарите му изчезнаха. Лошо ги учите, Слави!”.
Слави тъкмо беше придърпал луканката и я миришеше, но при думите му я остави и лицето му стана кисело, кисело. „Какво, да ги учим ли? Мен не са ме били още, ама колко колеги ги набиха учениците, хубаво, че съм в малката степен. При нас само пият и пушат, а после ги изпускат колегите по-късно. Ама нали и нашият е един, египтянин, главата му в пирамидите, не в училищата. Предният поне хубаво лъжеше, а този....”
Настана неловко мълчание. Пръв го наруши далечен роднина, който едва по-късно разпознахме като чичо Ильо от Добрич, който дори и по нашите семейни стандарти беше прекалено странен „ Само един от министрите става и той е Божидар Димитров, железен и непробиваем, малко серт, ама всички ги нарежда, наше момче, от морето.”
Тук вече всички викнахме, че Добрич не е на морето, а чичо Ильо възрази, че нищо не разбираме от море и от разкопки и сме някакъв си там народ, хубаво, че го чухме добре, че навън вече гърмяха с ракетите. Тишината след това беше съвсем неподходяща за такъв празник, пиехме още вино и ракия, хапвайки мезета и салата от зеле и туршия.
Изкашля се малката Малина, дъщерята на Елка и Слави, още мома, едва започнала университета. „Правя проучване за университета, променила ли се е Коледа след влизането ни в Европа?”. Бомба да беше паднала, по-малко шум щеше да се вдигне. Най-силно крещеше бате Митко, който искаше да заяви, че иска да се пенсионира като френски пенсионер, а го карат да работи като робинята Изаура. Първан със зачервени бузи вече пращаше танкове в Брюксел, за да отвоюват изконните български стойности със сила, когато някой припомни ареста на Цонев и как го въргаляха на земята, а после излезе невинен. Обади се и Стойно, наш братовчед, собственик на магазинче за хранителни стоки. „ Малинке - Калинке, не ги слушай дъртите, виж твоята адашка от „Земеделие” как се уреди. Сега е времето на малките, ето например, оня Симо Дянков. Мига с очилцата, реже пици, смята на лист хартия, уж никакъв и нищо дребосък, а е влудил всички данъчни. И те не знаят какво да правят, един път ме глобяват, друг път взимат суха пара за себе си, трети път само проверяват и цъкат и ми шепнат, че и тях ги стягат отгоре, да ги разбера...Ама какво да ги разбера, държавата има неравномерна политика, ту готвя пари и не ги взимат, ту нямам пари и всеки ми иска, ту имам, а не ми ги взимат, което ме побърква. Е как да правя бизнес тук в тази държава???”.
„Времето утре се очертава да бъде слънчево, с лека облачност в планините. В следващите дни се очаква рязко застудяване, рязко спадане на температурите, идва истинската зима...” Отнякъде равномерен женски глас взе да говори за времето.
Усетих, че изтръпвам и че отварям очи. Болеше ме главата, много, а жена ми ме буташе ядосано.”Как можа точно на Коледа да се напиеш като свиня и то точно преди новините като дъртак да ми заспиш. Хъркаш и бълнуваш, преяде и заспа, а аз седя и мълча и ти слушам глупостите”. Ококорих се. „Ами къде са гостите?”. Жена ми нямо вдигна рамене и започна да прибира масата, сериозно скосена. На екрана мъж, подобен на дядо Коледа си намести очилата и съобщи в стила на БТВ репортерите „ Все още не сме приключили с теб”.
неделя, 19 декември 2010 г.
Подценяваме психическото си здраве
На фона на шумните скандали в областта на здравеопазването, психичното здраве на българите винаги остава някъде на заден план. Свикнали сме да борим стреса с една ракия повече, да преглъщаме депресията вътре в себе си, но понякога събраното в нас е готово да изригне. Срещата с психиатъра тогава е повече от неизбежна, а лечението доста често трудно и дълго. За проблемите на духа, за зависимостите, за психичното ни здраве, екип на Фрамар посети и разпита доктор Иван Ников, психиатър в Областен Психодиспансер, Стара Загора.
Фрамар: Представете се за читателите на Фрамар.
Името ми е Иван Ников, лекар - специалист от 6 години. Работя в общинско здравно заведение, имам и частна практика. Работя с всякакви пациенти, включително и с хора със зависимости - хероинова, алкохолна и др. Зависимостите са моята основна специалност.
Фрамар: Как бихте дефинирали понятието зависимост?
Зависимост е, когато се прекалява с употребата на нещо, било то вещество или нещо друго, като тази употреба намалява интересите към други неща, изчерпва финансов или социален ресурс, носи вредни последствия за физическо и психическо здраве.
Фрамар: Към какво е зависим българинът днес?
прочетете цялото интервю
Фрамар: Представете се за читателите на Фрамар.
Името ми е Иван Ников, лекар - специалист от 6 години. Работя в общинско здравно заведение, имам и частна практика. Работя с всякакви пациенти, включително и с хора със зависимости - хероинова, алкохолна и др. Зависимостите са моята основна специалност.
Фрамар: Как бихте дефинирали понятието зависимост?
Зависимост е, когато се прекалява с употребата на нещо, било то вещество или нещо друго, като тази употреба намалява интересите към други неща, изчерпва финансов или социален ресурс, носи вредни последствия за физическо и психическо здраве.
Фрамар: Към какво е зависим българинът днес?
прочетете цялото интервю
неделя, 12 декември 2010 г.
За здравната реформа като революция или в плен на клишетата...
След поредицата от стачки и неудачи в българското здравеопазване, в края на 2010 бе обявена нова насока на здравната реформа, която ще се осъществява през 2011. Новите приоритети са повече от ясни, НЗОК с ръководна роля, окрупняване на болниците, центрове за 24 часов достъп до лекарските услуги, нови критерии за доставчиците на медикаменти за здравните заведения, въвеждане на диагностично свързани групи. Предвижда се да остане сегашният солидарен модел на здравните осигуровки, като се поощрява и доброволното здравно осигуряване. Аргументите на министъра са повече от разумни - средната продължителност на живота у нас е 6 години по-ниска от тази в ЕС, смъртността при нас за 2009 е 14.2% при 9.6% за ЕС през 2008, три пъти по-висок процент смъртност от сърдечносъдови заболявания, почти два пъти по-голям процент перинатална смъртност при децата, всичко това при увеличени разходи от 96.2 милиона лева /2009/ спрямо 62 милиона лева /2006/, само за 1 месец болнична помощ.
Пишейки това кратко въведение, в главата ми постоянно се върти мисълта за един човек, който много от днешните хора не помнят - Лев Троцки, останал в историята с дейното си участие в налагането на комунистическо управление в Русия, както и с неговата идея за „перманентната революция". Революционната активност никога не трябва да спира, до окончателната победа на комунизма в световен мащаб. Ако помислим трезво, тази идея не предполага друго, освен пълен хаос, от който теоретично трябва да се роди едно хуманно управление, което да дари хората с глобален мир и благоденствие, а до тогава...на нож и нащрек!
Като се замислим, няма по-добра аналогия за „българската здравна реформа"...
Към цялата статия
Пишейки това кратко въведение, в главата ми постоянно се върти мисълта за един човек, който много от днешните хора не помнят - Лев Троцки, останал в историята с дейното си участие в налагането на комунистическо управление в Русия, както и с неговата идея за „перманентната революция". Революционната активност никога не трябва да спира, до окончателната победа на комунизма в световен мащаб. Ако помислим трезво, тази идея не предполага друго, освен пълен хаос, от който теоретично трябва да се роди едно хуманно управление, което да дари хората с глобален мир и благоденствие, а до тогава...на нож и нащрек!
Като се замислим, няма по-добра аналогия за „българската здравна реформа"...
Към цялата статия
вторник, 7 декември 2010 г.
За ужасното съвършенство на пластмасата
Преди повече от 30 години, когато бях дете, съвсем случайно намерих дървена кутия. Някой майстор я беше резбовал и оцветил. Тя беше толкова красива, че години наред пазех своите детски съкровища вътре. Тоню Цанев е една такава кутия, в която се пазят спомените от стотици години назад. Дали просто да не я отворим, за да видим една друга и непозната България, пълна с цветове и усещания.
Фрамар: Как ще представите себе си? Кой е Тоню Цанев?
Аз понякога съм Тоню Цанев, но доста често не съм. Понякога немощен и стресиран, понякога прекалено самоуверен. А Тоню Цанев е мъдър и талантлив. Роден съм в село Гранит, единственото с такова име в България, в най-западната част на Чирпанска България. На 15 години заминах за София да уча в Художествена гимназия, във Великотърновския университет учих живопис /след службата/, след това бях учител, а в Студията за анимационни филми бях 11 години. Около 1989-1990 минах на частна практика. Имам над 35 самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Преди две години и половина се върнах в родното си село, за постоянно.
Фрамар: Как открихте живописта или как тя ви намери?
Рисувам и участвам в изложби още от студентските си години. В анимацията от рисуване не ми оставаше време за другото рисуване/живопис. Имам към 2000 картини от 89-та до сега.
Фрамар: Как Ви хрумна да използвате за рамки на своите картини предмети от бита на нашите прабаби и прадядовци?
Аз не съм първият, който се е сетил за това. По природа съм си колекционер. Баба ми събираше стари обувки. Когато почина, имаше 300 чифта стари обувки. В кръвта ми е да събирам предмети с антикварна, етнографска и нумизматична стойност. Събирайки такъв тип вещи, реших да ги превърна в интелектуална собственост, вместо да ги трупам. От трупане полза няма, трябва да им дадеш нов живот.
Фрамар: Кои са най-интересните неща, върху които сте рисували?
Не бих казал, че търся скандалното и сензацията. Обичам етнографските дървении, които сами по себе си не са стойностни. Има примерно неща, на които е кощунство да посегнеш – резбовани иконостаси. Предпочитам плоскости, на които да дам нов живот – кръг за баница, фурнаджийска лопата, пешкирници със счупено огледало.
Фрамар: Как се ражда една картина?
Разчитам на вдъхновението. От много години се занимавам с митологията на моя край – Чирпанския. Неизменно е в картините ми да присъстват различни митологеми и образи от моето село и роден край. Аз съм правнук на чирпанския Омир – дядо Вичо Бончев, народния певец. Живея на интересно място, пълно с образи като Дзънтьо, който бил толкова пестелив, че четял вестници на лунна светлина. Наистина уникални типажи, стига да можеш да ги видиш.
Фрамар: Къде намирате предметите, които превръщате в изкуство?
Познават ме старозагорските антиквари, пловдивските, софийските... Често се намира някой да ми подари нещо, дори днес ми подариха стара рамка.
Фрамар: Какво ще видят посетителите на вашата изложба в галерия „Вик” на 15 декември?
Първо ще се запознаят с една нова дума – „антропоморФия”. Думата „антропоморФия” всъщност не съществува. Съществува само антропоморфизъм – придаване на човешки образ на боговете. Обичам да си играя с думите. Една от предишните ми изложби се казваше „Музикалиите на Тоню Цанев“ – ето и нова дума „музикалия”. Ще се опитаме да изнесем и част от изложбата на улицата , за да я населим с нови и невиждани в града ви създания, плод на моето творчество. Дано времето да е с нас.
Фрамар: Какво е вашето послание към хората, които ще видят тази изложба?
Искам да ви покажа света, какъвто аз го виждам. Една забравена и загубена цветност. Дъщеря ми се шегуваше, че някои от картините ми викат „Купи ме“, надявам се и картините от тази изложба да са такива, че да събудят интереса на хората. Не говорим наистина за пари, просто изкуството трябва да бъде оценявано от хората, иначе няма смисъл от него.
Фрамар: Има ли развитие българското изкуство? Ние във Фрамар се опитваме да подпомогнем, където можем. Но накъде е поело изкуството?
Абсолютно! Страшно талантливи художници има в момента в България, но за съжаление времето е трудно за изкуството. На изпитания се подлагат само любимите чада на Господ, затова си мисля, че ние, хората на изкуството, сме любимите му чада. Но ние твърдо трябва да си изстрадаме мъките, за да можем да бъдем истински.
Фрамар: Рисуването е призвание и професия, а кое е хобито на Тоню Цанев?
Колекционирам керамични фигурки на арменски попове. Проследил съм етимологията на израза „Оплачи се на арменския поп“, както и развитието на образа през годините. Прототип на героя „арменски поп” е поп Яковас от Диарбекир, описан от поп Минчо Кънчев във „Видрица”. Той е имал голямо влияние пред каймаканина и е уреждал заточениците на по-леки длъжности. След това той става нарицателен образ, даже в Троян започват да правят фигурки от керамика. Още от дете помня един такъв керамичен поп, който стоеше на стар дървен шкаф в селската бръснарница. И понеже бръснарят беше и левичар и често се заглеждаше кой минава по пътя, клиентите често се оплакваха, че са порязани. А той ги препращаше към керамичната фигурка, която стоеше на шкафа му.
Фрамар: Какво могат да кажат образите от вашите картини на съвременните хора? Говорят ли те нещо на нашето поколение, което дори няма спомени от това време?
Аз заварих отломъци от Овчарска /Патриархална/ България. Помня как дядо ми ходеше с потури и салтамарки. Това отдавна са само спомени, които са в главите ни. Но миналото понякога по неведом начин се предава на най-младите. Внуците на една позната не харесват електронните часовници, защото те не тиктакат, а харесват старите будилници и стенни часовници, които тиктакат и звънят. Надявам се да има връщане и към старите ценности. Надявам се ужасяващото съвършенство на пластмасата да бъде изтикано след време и дървото пак ще се върне в бита и живота.
Фрамар: Как определяте стила си?
Понякога определям нещата си като сюрнаив – сюрреалистичен наивизъм. Още с влизането посетителите на моята изложба или ще бъдат грабнати, от това, което виждат, или не, но определено ще предложа нещо, което не е виждано до този момент.
Фрамар: Вашето послание към читателите ни?
Намерете себе си и бъдете здрави. И обичайте дървото, то е топло и истинско.
Самостоятелна изложба на Тоню Цанев, Стара Загора, 15 декември, Галерия "ВИК", 18.30
Вход свободен!
Фрамар: Как ще представите себе си? Кой е Тоню Цанев?
Аз понякога съм Тоню Цанев, но доста често не съм. Понякога немощен и стресиран, понякога прекалено самоуверен. А Тоню Цанев е мъдър и талантлив. Роден съм в село Гранит, единственото с такова име в България, в най-западната част на Чирпанска България. На 15 години заминах за София да уча в Художествена гимназия, във Великотърновския университет учих живопис /след службата/, след това бях учител, а в Студията за анимационни филми бях 11 години. Около 1989-1990 минах на частна практика. Имам над 35 самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Преди две години и половина се върнах в родното си село, за постоянно.
Фрамар: Как открихте живописта или как тя ви намери?
Рисувам и участвам в изложби още от студентските си години. В анимацията от рисуване не ми оставаше време за другото рисуване/живопис. Имам към 2000 картини от 89-та до сега.
Фрамар: Как Ви хрумна да използвате за рамки на своите картини предмети от бита на нашите прабаби и прадядовци?
Аз не съм първият, който се е сетил за това. По природа съм си колекционер. Баба ми събираше стари обувки. Когато почина, имаше 300 чифта стари обувки. В кръвта ми е да събирам предмети с антикварна, етнографска и нумизматична стойност. Събирайки такъв тип вещи, реших да ги превърна в интелектуална собственост, вместо да ги трупам. От трупане полза няма, трябва да им дадеш нов живот.
Фрамар: Кои са най-интересните неща, върху които сте рисували?
Не бих казал, че търся скандалното и сензацията. Обичам етнографските дървении, които сами по себе си не са стойностни. Има примерно неща, на които е кощунство да посегнеш – резбовани иконостаси. Предпочитам плоскости, на които да дам нов живот – кръг за баница, фурнаджийска лопата, пешкирници със счупено огледало.
Фрамар: Как се ражда една картина?
Разчитам на вдъхновението. От много години се занимавам с митологията на моя край – Чирпанския. Неизменно е в картините ми да присъстват различни митологеми и образи от моето село и роден край. Аз съм правнук на чирпанския Омир – дядо Вичо Бончев, народния певец. Живея на интересно място, пълно с образи като Дзънтьо, който бил толкова пестелив, че четял вестници на лунна светлина. Наистина уникални типажи, стига да можеш да ги видиш.
Фрамар: Къде намирате предметите, които превръщате в изкуство?
Познават ме старозагорските антиквари, пловдивските, софийските... Често се намира някой да ми подари нещо, дори днес ми подариха стара рамка.
Фрамар: Какво ще видят посетителите на вашата изложба в галерия „Вик” на 15 декември?
Първо ще се запознаят с една нова дума – „антропоморФия”. Думата „антропоморФия” всъщност не съществува. Съществува само антропоморфизъм – придаване на човешки образ на боговете. Обичам да си играя с думите. Една от предишните ми изложби се казваше „Музикалиите на Тоню Цанев“ – ето и нова дума „музикалия”. Ще се опитаме да изнесем и част от изложбата на улицата , за да я населим с нови и невиждани в града ви създания, плод на моето творчество. Дано времето да е с нас.
Фрамар: Какво е вашето послание към хората, които ще видят тази изложба?
Искам да ви покажа света, какъвто аз го виждам. Една забравена и загубена цветност. Дъщеря ми се шегуваше, че някои от картините ми викат „Купи ме“, надявам се и картините от тази изложба да са такива, че да събудят интереса на хората. Не говорим наистина за пари, просто изкуството трябва да бъде оценявано от хората, иначе няма смисъл от него.
Фрамар: Има ли развитие българското изкуство? Ние във Фрамар се опитваме да подпомогнем, където можем. Но накъде е поело изкуството?
Абсолютно! Страшно талантливи художници има в момента в България, но за съжаление времето е трудно за изкуството. На изпитания се подлагат само любимите чада на Господ, затова си мисля, че ние, хората на изкуството, сме любимите му чада. Но ние твърдо трябва да си изстрадаме мъките, за да можем да бъдем истински.
Фрамар: Рисуването е призвание и професия, а кое е хобито на Тоню Цанев?
Колекционирам керамични фигурки на арменски попове. Проследил съм етимологията на израза „Оплачи се на арменския поп“, както и развитието на образа през годините. Прототип на героя „арменски поп” е поп Яковас от Диарбекир, описан от поп Минчо Кънчев във „Видрица”. Той е имал голямо влияние пред каймаканина и е уреждал заточениците на по-леки длъжности. След това той става нарицателен образ, даже в Троян започват да правят фигурки от керамика. Още от дете помня един такъв керамичен поп, който стоеше на стар дървен шкаф в селската бръснарница. И понеже бръснарят беше и левичар и често се заглеждаше кой минава по пътя, клиентите често се оплакваха, че са порязани. А той ги препращаше към керамичната фигурка, която стоеше на шкафа му.
Фрамар: Какво могат да кажат образите от вашите картини на съвременните хора? Говорят ли те нещо на нашето поколение, което дори няма спомени от това време?
Аз заварих отломъци от Овчарска /Патриархална/ България. Помня как дядо ми ходеше с потури и салтамарки. Това отдавна са само спомени, които са в главите ни. Но миналото понякога по неведом начин се предава на най-младите. Внуците на една позната не харесват електронните часовници, защото те не тиктакат, а харесват старите будилници и стенни часовници, които тиктакат и звънят. Надявам се да има връщане и към старите ценности. Надявам се ужасяващото съвършенство на пластмасата да бъде изтикано след време и дървото пак ще се върне в бита и живота.
Фрамар: Как определяте стила си?
Понякога определям нещата си като сюрнаив – сюрреалистичен наивизъм. Още с влизането посетителите на моята изложба или ще бъдат грабнати, от това, което виждат, или не, но определено ще предложа нещо, което не е виждано до този момент.
Фрамар: Вашето послание към читателите ни?
Намерете себе си и бъдете здрави. И обичайте дървото, то е топло и истинско.
Самостоятелна изложба на Тоню Цанев, Стара Загора, 15 декември, Галерия "ВИК", 18.30
Вход свободен!
събота, 4 декември 2010 г.
През витрината на "Стъклен Дом"
Има вечери, когато родината утихва. По улиците няма движения, милиони екрани блестят и пред тях България гледа...”Стъклен дом”. Лансиран като ултимативно постижение на родната ТВ-индустрия, сериалът се налага като една от най-гледаните наши продукции. Във всеки колектив, във всяка кафене, пред всеки вход, хората обсъждат героите, чакат развитие, треперят за Камен или за някой от другите герои. Но кой да им каже, че те това вече са го виждали?
Но нека да акцентираме върху свежите моменти. Едно от най-интересните попадения – Димитър Касабов, изпълнен от Стефан Данаилов. Лично мое мнение е, че това е едно удачно продължение на живота на героите му - майор Дамянов през 60те громеше лошите в чужбина, 70те изкара като авто-инструктор в малко градче /”Дами Канят”/, 80те минаха тихо, 90те незабележимо, а сега има мол и дискретно се намеква, че върти парите на могъщи групировки, а пред името му треперят квартални мутри. Това е една от по-интересните истории, която тепърва родното кино трябва да разработи.
Моловете като тема тепърва навлизат из градовете и селата на България. Роди се нов глагол „да се МОЛ-им” /да ходим из мола безцелно, харчейки дребни суми/. В този смисъл, „Стъклен Дом” акуратно напипва тънката нишка на интереса у зрителите. Преди години подобни драми се разиграваха в работнически колективи, в малки квартални бакалии, на полето. Сценаристите на сериала точно са заковали в мол тематиката, защото обективно погледнато, от мола по-голямо няма.
Но ако комбинираме двете свежи нишки, пак попадаме на клише – човек с агентурно минало върти голям бизнес. Не ви ли втръсна вече?
Но нека да погледнем и явните неудачи на този филм. Образите на младите хора в филма са клиширани и кухи. Там карат лъскави коли, смъркат и си разменят луксозни аксесоари, позиционирани като скрита реклама, харчейки космически суми за прищевките си. Дали те са представителната извадка за днешните тийнейджъри? Те искат повече ваканция, карат стари съветски коли, пушат трева и мразят учителите си. Една много по-интересна тема, която никога няма да получи адекватното отношение от сценаристите, защото вече никой не иска да гледа документално кино.
Друг изтъркан и преупотребяван образ – малките хора. Нека да погледнем семейството на охранителя и фризьорката. Не, не търсете връзка между тях и Чарли Чаплин. Но веднага можем да направим връзка с един герой от „Дунав Мост”, учителят, който с гледане на прасета купи апартаменти на синовете си. Нашите малки хора употребяват капачките си за компоти по няколко пъти, изключително маневрени са по повод приятелите си, работят винаги за някой лев, който задължително събират в кутия от бонбони над гардероба. Съгласен съм, симпатични са, но вече ми идват много. Да, единствените хора, които ги сърби гърба и могат да ходят с подпетени обувки, но защо ги виждаме във всеки нов филм от последните 20 години, в едно и също амплоа.
Да споменем ли и за мутрите? Въпреки усилията на господин Цветанов, въпреки ежеседмичните акции, те са основна тема при сценаристите на 90% от филмите в последните години. Съгласен съм, че са безкрайно интересни, че всеки анаболен герой продава, но не е ли вече време да оставим мутрите в миналото. Не че тях ги няма, но класическите мутри отдавна са вече в застой и не са така популярни и вървежни.
Защо и да не кривнем и за парите? Бумът на тази тема започна ясно около 1990, когато във всеки филм имаше по един финансово-симпатичен господин, който или колеше и бесеше или пък градеше позитивен образ на добрия милионер. Сещате ли се поне за една продукция, в която да има нормални хора, които не ламтят за пари, стигат им заплатите, живеят си нормално, градят планове за бъдещето, вечер заспиват усмихнати и се будят щастливи. Да, в България няма все още толкова добри продуценти, че да сътворят научно-фантастичен филм.
Да оставим миналото и да правим кино, а, става ли?Само се замислете, че ако махнем мутрите и парите и другите клишета, от „Стъклен дом” остава само заядлив чешки сериал от 70те, където на фона на един голям строеж се заплитат любовни истории и се въртят дребни далавери, под надзора на всемогъщ партиен секретар и млад комсомолец от друг град, който може и да няма необходимата партийна закалка, ама е роднина на червения велможа и работи ту за него, ту против него.
За „ Стъклен дом” твърдят, че „Сюжетът му е съвременен, реалистичен, изпълнен с много динамика и ефектен монтаж, характерен за холивудските кинопродукции.
Поредицата пресъздава българската действителност много точно и автентично. Зрителите ще следят историите в живота на няколко поколения, които ще преминават през драматични обрати, любов и интриги и ще стигат до комични и забавни моменти, но изцяло лишени от "сапунен" привкус.”
Поредицата пресъздава българската действителност много точно и автентично. Зрителите ще следят историите в живота на няколко поколения, които ще преминават през драматични обрати, любов и интриги и ще стигат до комични и забавни моменти, но изцяло лишени от "сапунен" привкус.”
Ако бъдем точни, вкусът е на изветряло, защото преди него подобни амбиции заявиха «Дунав Мост», «Хотел България», «Забранена любов» и още куп филми. Ще гледаме пак до края, какво ли ще стане между Камен и Ева Торес? Но вече леко взе да ни писва от претенции...
Абонамент за:
Публикации (Atom)