The Dave Brubeck Quartet - Take Five (1961)

Е, вие ме убедихте!

Много ни беше трудно да направим това интервю, защото свободното и време е много малко. Опера, частен бизнес, синът и Мартин – трите основни занимания за Милена Танева, позната още и като графиня Чепрано от постановката на операта в Стара Загора. Тя е и първото лице, което избрахме, за да представим съвместната промоция на Фрамар и Актавис.
 Фрамар: Как бихте се представили пред читателите на Фрамар?
Името ми е Милена Танева, да кажем, че съм в активна и златна възраст - 38 години. Нашето семейство е било винаги свързано с музиката. Леля ми е Тони Христова, също оперна певица от Софийската опера. Цял живот съм се занимавала с музика и съвсем логично от 12 години съм част от колектива на Държавна опера – Стара Загора. Последната ми роля бе тази на графиня Чепрано от операта „Риголето”. Имахме интересно турне в Белгия и Холандия. Имам малък частен бизнес и син първокласник, когото обичам повече от всичко на света.
Фрамар: Трудно ли беше да участвате в турне с постановка като „Риголето”? Зрителите вече видяха, че това е една доста нетрадиционна постановка, какво е различното?
Най-добрата атестация за интереса към една постановка са …зрителите. Наистина, това „Риголето” бе доста нетрадиционно. Сюжетът на Верди бе пренесен в модерна среда – 50те години на 20 век. Дали това е правилно, или не, дали е светотатство, или просто нов прочит, наистина не знам, но зрителите в Белгия и Холандия го харесаха! Критиката, както винаги е доста консервативна, но самата аз изпитах страхотно удоволствие да бъда част от този екип.
Фрамар: Как премина турнето?
Няма да крия, че това бяха над 2 седмици купон. Много шеги с колегите, но истината е, че пътуването с автобус е доста уморително. Хиляди километри в рамките на 15 дни. Вярно, че с моите колеги винаги е забавно, но умората си казва думата…

Фрамар: Как чухте за промоцията на Хиавита и Фрамар?
Много просто. Докато съм извън България, обичам да зяпам какво става обратно в родината. Фрамар ми е един от любимите сайтове, в който чета любопитни неща и интересни интервюта. Видях рекламата в един от последните дни преди да се върнем и почти веднага се реших да пробвам. По принцип не съм от най-лесните купувачи, признавам си. „Почти веднага” за мен означава поне няколко часа ровене в интернет, четене на отзиви, коментари по форумите. Обичам да съм информирана и да не купувам слепешком. Е, вие ме убедихте!
Фрамар: С какво ви привлече този продукт?
Ще ви кажа. От много време си мисля, че е удачно да направя нещо за кожата си. Пуша, често работя до късно вечер, имаме дълги репетиции. Много трудно мога да се наспя и това няма как да не ми се отрази. Пък и отдавна не съм на 18 години. Фактори като стрес, градски начин на живот и какво ли още не имат често пагубно влияние върху нещо, което изглежда уж толкова вечно и непреходно - женската красота и младежко излъчване. Много приятелки си слагаха филъри, но това не е за мен. И ще ви кажа защо. Първо, аз съм публично лице и не мога да си позволя за седмица или повече да стоя със синини. Освен това изпитвам чисто женски страх от тези манипулации. Твърдят, че са безобидни, но аз не мога да си го причиня. Една приятелка реши да си прави нещо по лицето и получи неприятно възпаление. Знам, че тук ще се наложи да изчакам малко, за да има ефект, но поне не рискувам нищо.

Фрамар: Вярвате ли, че този продукт ще ви върне меката и гладка кожа?
Както вече казах, турнето бе малко уморително. Преди него имахме почти 2 месеца подготовка, доста време подготвяхме и операта „Кармен”. Усещам се много уморена и мисля, че в паузата трябва да обърна внимание на себе си. Разчитам на Хиавита, но има и нещо друго. В тези два месеца, в които ще приемам продукта, ще имам време да отделя и за фитнес, за сауна и спа капризи, за една хубава диета и за много сън. Вярвам, че трябва да има резултати и те ще бъдат много добри. Хубаво е човек да има мотивация и да прави нещо за себе си. Страхотно е, че ще мога да имам и помощта на този нов продукт.
Фрамар: Споменахте фитнес и диета? Кои са вашите съвети за жените на средна възраст, които се борят да запазят своя чар и младежко излъчване?
Ами, много е важно да се тренира. Взех си карта, това е първото за мен. След това внимателно размислям върху диетата си – малко въздържание от сладкото и от тестото. Нещо екстравагантно или неприлично скъпо. Може да си купя някоя нова дреха, това винаги тонизира. Ще се опитам да се наспя – поне по 8 часа на вечер. Малко почивка и аз вярвам, че това е режим, който ще ми се отрази благотворно. Смятам, че това е достатъчно.

Фрамар: Кои са следващите постановки, които ще можем да видим в Опера – Стара Загора?
„Кармен”, „Макбет” и няколко детски представления!
Фрамар: Наближава края на 2010. Кои са нещата, които би пожелала да ти се случат?
Краят на всяка година е една равносметка. Доволна съм от тази година, но искам да си пожелая много любов, щастие и здраве, за мен и за хората около мен.
И много късмет на сина ми, Мартин.
Фрамар: Вашето пожелание към читателите ни?
Много любов.

Източник: За Фрамар Медиа - Ивайло Тончев

Брак ли??? Абе, я просто да се обичаме и да си вярваме...

Като дете вярвах, че „сватба” е когато мога да ям и да пия лимонада, почти до пръсване. Около мен хората вилнееха, правеха нанизи от петолевки, с които кичозно накичваха булката, от магнетофоните гърмеше народно или /малко по-късно/ Лепа Брена, а пред мен имаше една грамада от пареща скара и няколко потни лимонади. Настроен философски, аз с радост преяждах за здравето на поредния социалистически брак. По онова време сватбите бяха много шарени и изпълнени в дух на всенародно веселие, често с оркестър, по няколко дни, с много хора и танци. Но какво да ви кажа, нас малките не ни допускаха до същността на това събитие, защото си лягахме рано и някакси внезапно и хармонично след 9 месеца булката раждаше, купуваха си кола, започваха да строят вила или да оправят апартамент, което в онези години отнемаше една голяма част от живота. Но браковете сякаш бяха трайни.

Първа неуместна сянка върху ритуала хвърли случайно наблюдаван брак през средата на 80те, в центъра на панелния ни квартал. След шумна веселба, която бе пронизала панелите и бе изкарала всички на терасите, голяма група от празнуващите излезе на площадката и заигра хоро. От едната страна жена на средна възраст водеше хорото,  развяла българско знаме. Няколко човека с факли стояха и осветяваха наоколо. А от другата страна играеше мъж, също на средна възраст, който вееше във въздуха бяло платно с червено петно. В падащата тъмнина те се  въртяха, крещяха, а бялото платно с червеното петно продължаваше да се вижда. На сутринта на площадката имаше следи от огън, изгорено знаме, хвърлено на земята и много  боклук – шишета, опаковки, торби и счупени чинии.

Наистина, защо хората сключват брак?  Според мен, цялата тази суетня около сватбата е просто ненужна.

-         Нервите и парите  - хабят се адски много пари и нерви, за да нахраниш 200 роднини с топла скара, бира и уиски, да играеш с пилето или с тортата или някой от другите тъпи обичаи, които по сватбите са закон, докато душата ти копнее за усамотение и любов...Да плащаш на оператор и фотограф, на дисководещ, който да ти разваля купона с лафове от 70те,  да прибираш пари в кутия от обувки, докато по-традиционно настроените роднини очакват да ги дариш с потник или с фуста. Сега ще кажете, че не е задължително да е така, нали? Да де, ама хората очакват да го направиш тъкмо така, иначе просто все едно не си се женил...

-         Любов и брак - оказва се, че брачното катинарче не е достатъчно здраво, за да спре едни хора, които са заедно по ирония на съдбата. Преди години хората са се женели по 1 път  и добре или зле, така са си живеели. Сега повечето бракове се разпадат за няколко месеца. Минава еуфорията от сватбата и гълъбчетата вече делят всичко и са готови да отлетят в различни посоки...Защо да се жените, след като вече почти официално можете да живеете заедно.

-         Намирам, че е влудяващо да разчиташ на един подпис, за да имаш отношения с някого. Дълга романтична връзка, брак, няколко месеца щастие, а после...Осъзнаваш, че с един подпис ти отчасти държиш съдбата на другия в ръцете си. И е просто време да му докажеш, че няма как така да шава, защото ти държиш половината от всичко и имаш право направо да му диктуваш какво да прави. А това е като пушката, която щом се появи на стената, тя трябва да гръмне...

-         Бракът създава и една цяла купчина от законови и социални условности, които са ненужни в 21 век. И най-вече, ненужни са между хора, които си вярват и се обичат. Често условностите успяват просто и лесно да убият всичко и да ви направят клиенти на отделни адвокати за един успешен развод, след който ще се се усетите като изтрезнели след бурна веселба с много пиянски илюзии.

-         Ами ако си сбъркал? Ако партньорът ти е твоята голяма грешка? Много хора така и така не намират куража да преминат процедурата на развода, въпреки, че не се понасят. Нямат пари за развод, нямат време да губят по дела, затова са принудени да живеят с някого, който откровенно мразят. Само защото някога са се врекли във „вечна любов” с него...Не беше ли просто по-добре да са си гаджета?

   Каквото и да си говорим, думите са безполезни, ако не приведа няколко примера...

Пример 1: Той и тя са адски влюбени. Години и години наред са гаджета, всички ги дават за пример. Идва планираната сватба, няколко месеца брак и бум...Той иска развод. Тя бяга при майка си. Веднъж усетили се заедно завинаги, той започнал да и налага своите разбирания за всичко. Да я преследва навсякъде. Да взима решения вместо нея. Да я затваря у дома, за да не може да му изневерява. А жената просто искала пак да се обичат, както преди. Споменатата пушка на стената най-накрая гръмнала.

Пример 2: Той и тя са идеалното семейство, две деца, съвместен бизнес, винаги заедно. Но с падането на завесата на публичното, тя често спи у любовника си, той ходи да пие вечер с по-млади жени и често осъмва по хотели. За децата се грижат баба и дядо. На сутринта обаче, по закон божи, всички пият кафе и се правят, че са спали у дома. Никой не може да обясни защо продължават да го правят, сигурно по навик?

Пример 3: Той и тя, тя от по-заможно семейство, а той е човек, който твърди, че се е издигнал от нищото, благодарение на двете си „честни и работливи ръце”. Работят заедно, бизнесът просперира, но в един момент лъсва, че всичко се дължи на парите на булката, а той само имитира дейност и се изживява като шеф на фирма. Субсидиите свършват, фирмата банкрутира, а той продължава да твърди, че той ще оправи всичко. В един момент и двамата подават молба за развод, но солидарно продължават да плащат дълговете си.

Пример 4: Тя е от село, а той от стар градски род, уреден с имоти и пари. Няколко години живот заедно, дете. Всичко е приписано на нея, заради това, че той е публична личност. В един момент тя просто му признава, че има любовник и смятат да живеят заедно, а те имотите и бизнеса и без това са на нейно име, той може и сам да се оправи.

Пример 5: Бърза любов, няколко седмици и сватба, заради съмнения за бременност. След сватбата става ясно, че биографията на мъжа съвсем не е такава, каквато я е представял. Софийския университет се оказва Софийския Централен Затвор, собствеността на златарския магазин по морето, който той често и е показвал на снимка, се оказва доста спорна, изникват и приятелите му от „следването”, които са всяка вечер у булката и купонът за сватбата тече вече пореден месец, като плащат родителите и...

Пример 6: Той и тя са класическата двойка, заедно от векове. Сватба, дете и той решава да отиде в чужбина, за да им праща пари. Парите идват, тече 1 година, но той не се връща, вместо това секват парите и той обявява, че има нова приятелка, второ дете и не смята да се връща в България, но няма и да даде развод, за да не може друг мъж да гледа първото му дете, поне докато той не си го вземе при него във втората му родина. Детето сега е на 15, баща му му звъни всеки ден, настройва го срещу майка му, а майка му се мъчи да работи на три места, за да изхранва себе си и детето, което живее в една ненормална среда на един почти вечен конфликт. И все още чака да замине, някога  и някъде...

Стигат ли ви толкова примери?? Усещам, че се вдига ропот и възмущение, затова по-добре е да дам думата на Даниела, която ще се опита и мен да вразуми и да ми вмени, че да имаш брак е хубаво. Но нека ви извикам, като за последно:

Бракът е демоде, да живее свободната любов и усещането, че можеш да вярваш на другия. Не усещате нито едно от двете ли? Не искам да ви стряскам, но вероятно тогава е по-добре два пъти да се разведете, отколкото един път да се ...бракувате.

Човекът – Малборо е демоде

Имаше време, когато упорито мечтаех да се науча да пуша, също като оня каубой от рекламата на „Малборо”. Цигарите”Малборо” правеха от мъжа МЪЖ, вменяваха стил, поведение, сила и за тях мечтаеха милиони българи. Тридесет години по-късно, такива цигари мога да си купя от всеки магазин, а да се пуши е много, много демоде. Да не говорим, че мразя около мен да се пуши...
Вече съм на 37, опитът ми като пушач се брои на пръстите ми на едната ръка и го смятам за едно от най-празните и вредни неща, в които се е забърквало човечеството. И естествено, за твърда забрана съм за пушенето на обществени места. Но нека да започна от самото начало...
Пушенето никога не ме спечели, защото ми се стори, че е глупаво да даваш пари и да се тровиш, при което и да вредиш на най-близките си, само защото не можеш да се откажеш...
Представителната статистика на Министерство на Здравеопазването твърди:” Тютюнопушенето е поведенчески фактор с изключително неблагоприятни здравни последици. Натрупаните научни данни посочват, че тютюнопушенето и пасивното пушене са пряк или косвен фактор за заболяемост и смъртност при повече от 25 вида заболявания”
Пушенето на 1 пакет цигари на ден излиза по 3-4 лв, което автоматично бие към 120 лева на месец. За много от пушачите това количество е недостатъчно. На година това са над 2000 лева.
Що за лудост е да хвърлиш тези пари на вятъра, за да вдишваш горчив дим, който те убива /бавно или бързо/, да ти мирише устата, да даваш стотици левове за лекарства, да вмирисваш дрехите си, само и само за да...изглеждаш готин и да усещаш познатия тръпчиво гаден вкус от катрана на езика си. Само хората са толкова глупави, нали?
Винаги ме е учудвало, че тази сума пари /2000 лв на година/ се дава като по закон Божи от хора с минимални доходи, с месечни заплати около минималната. Добре де, защо не използват половината от заплатата си за нещо хубаво, вместо да я хабят за цигари. Как по дяволите преживяват семействата им, след като половината от и без това ниските приходи отиват във въздуха? И защо тези хора правят чудеса, само и само за да пушат, толкова ли им е важно? Тези хора остават без храна, без ток, без отопление, само и само да могат триумфално да запалят цигара и да уведомят всички, че каквото и да става, те си искат дима.
Опитвах да пуша и аз, за да не ме гледат като бяла врана, ами, не намирам смисъла, не намирам мотивация да предпочета 1 година отрова пред седмична почивка за двама на страхотна дестинация в чужбина...
Предварително накован по темата, няма как да не ви изкажа и моето възхищение пред наченките на по-сурови мерки към пушачите. Работя в колектив с доста хора в голяма сграда. Всеки спазва неписаните правила и пуши извън сградата. Избягвам заведения, в които се пуши. Не бих искал да работя на място, в което се пуши. Ще ви кажа и защо:
- Искам да дишам бе, хора...Защо да ходите някъде, където е задимено и мръсно, като в лисича дупка.
- Искам да не пера дрехите си всеки ден. Усещали ли сте миризмата на цигари, пропила се в нечия дреха. Гняяяяяяяяяяяяяязно е!
- Нуждаем се от нормален въздух за да работим. Защо пушачите бойкотират работата, като ни отнемат правото на свеж въздух и трезви решения.
- И аз и колегата Х работим по 8 часа. Колегата Х хаби по 50-70 минути дневно за „фас паузи”, които всички му признават и не му правят забележка. Аз не пуша, че да хабя време, а заплатата ни е еднаква. Как така?
- Яли ли сте сред облаци тютюнов дим? Храната и напитките губят всякакъв вкус, никаква хигиена, мизерия...
Винаги ми е било странно, че въпреки, че има ясни разпоредби, масите на пушачите са до тези на пушачите...Защо? Бих отишъл на заведение, което забранява да се пуши вътре и бих го предпочел пред такова, в което се пуши вътре. Ясно и просто, клиентът има право.
В последните дни едно изказване успя да разбуни духовете. Кметът на Кюстендил, Петър Паунов заяви:
"Искането ни е от следващата година непушачите да внасят 50% от здравната вноска. По този начин ще се постигне облекчаване на хората, полагащи грижи за своето здраве и действително не тежат на здравната система"
Страхотна идея, нали? Уви, въпреки положителното ми мнение, ясно определям, че това е просто елементарен PR. Бих си плащал данъците на 150%, стига да виждах някаква полза от това. Бих давал и двойно и тройно, стига болниците ни да са поне малко като тези от „Доктор Хаус”. В момента получавам болници и обслужване на нивото на 70те, където никой не се интересува от размера на вноските ми, а всеки те гледа в ръцете. И господин Паунов, като правите медийни бомби, как ще стане това разделение на пушачи и непушачи, по какъв признак? Ами, ако декларирам, че не пуша, а започна да пуша? Или обратното?
Ах, тези журналя, само гледат къде да гръмнат, а то даже и облаци няма..
И така, няма какво друго да ви кажа, не искам да ми соча с пръст, но вие пушите и вече сте сред хората, с които ще ми е проблемно да работя или да пия кафе. Опитайте да разберете, че не искам да бъда тровен, да ми се одимяват дрехите и да ми се краде от свободното време и да бъдат нарушавани правата ми на горд непушач. Ангелова, не е ли време да заменим работните ни кафета с облак от цигари с едни подходящи кросове из Аязмото с термос, пълен с липов чай...Не ни ли е време за малко здраве?

Аз избягах от...казармата!

Всеки божи ден Ангелова ми напомня, че тази седмица ще пишем за казармата. Тя, като всяка съвременна жена, обожава да твърди, че „липсата на казарма рязко е влошила мъжкия ген в България”. Това невинно дете на СЗ журналистиката обича да си представя, че мъжът  след 24 месеца казарма задължително е:

-       обветрен от поне няколко операции ала „Пустинна буря”

-       запазил деликатността си  и акцентирал мъжествеността си с марков парфюм и изгладен тоалет, които пасват на добре избръснатото му лице и миризмата на скъп сапун

-       крие в мешката си комплект за подръчно оригами, с което може да сгъне на поне една малка зоологическа градина всяка салфетка от заведение

-       знае поне няколко думи японски или суахили, но се мъчи да научи повече, какво да прави само с английски, немски, руски и испански в наши дни...

-       може да дискутира на всякакви теми, от навиците на прилепите в тъмното до актуалността на Валутния борд

Уви, Даниела, чаканият от теб уволняващ се живее в „Сексът и градът”, а българската казарма имаше навика да ражда чудовища или герои на Кафка, които след 2 години в пустошта продължаваха да маршируват по коридорите на живота, спазвайки моралния код на наказателните чистки на старите над младите войници.

Повечето хора, които наричам приятели, знаят, че аз успях да не вляза в казармата. И ще ви разкажа защо.

Всяко малко момче иска да стане войник, защото го намира престижно, защото е играло на война, защото е искало да бъде в униформа. Българската социалистическа казарма даваше възможност да станеш истински мъж, спейки в едно помещение с още 80 човека, ядейки развалени консерви, защото някой е спечелил 20 лева. Вече можеше да се говори, че в казармата няма бани, че моите набори се къпят 1 път месечно, освен ако не ги закарат на театър или на опера, за да запълнят нечий салон. Излезе „Граница”. Няколко приятеля се върнаха от нашата родна казарма в запечатани ковчези. Хвана ме страх.

 Казах си -  Тончев, или ти или те...

Тогава си мислехме, че ако се направим на луди, в казармата няма да ни вземат. И хуквахме по едни военни комисии, в които стотици ученици даваха кръв, ходеха голи из Военна болница, чакаха с  часове да им направят някакви изследвания, овладяваха с нетърпение номерата на старите войници, които ядяли масло, за да симулират апандисит и да вземат няколко дни отпуска. И понеже знаех, че няма какво да губя, с някаква зверска наглост се изхилих на въпроса на военния психиатър:

-       „Защо се усещате зле и мислите за самоубийство?”

-       „Че вие във Военна болница да не би случайно да ви е до празник, другарю?!”

Беше 1990 и получих черна точка за наглостта си.

Стана 1992, време да вляза в казармата. Първи истински военни комисии, етикет Годен за военна служба, приемат ме в университета и мога да отложа. Военните ме гледат сериозно и предлагат да изкарам първо казармата, за да не се разсейвам след университета. Тегля им една майна, но откъде да знам, че 5 години всеки 2-3 месеца ще ми звънят, ще ме търсят, ще ми искат документи, че все още съм студент.

Идва 1997 и военните със някакво адско доволство зачестяват напомнянето, че дължа към 18 месеца на държавата си. Тегля им една майна, брат ми /благодаря ти!!!/ влиза в казармата и аз отлагам още една година. Пиша една официална молба до Военното окръжие с цветни моливи и продължавам да се подсмихвам и да настоявам, че никъде не е указано, че молбата не може да бъде издържана в „ моливен цветен наивизъм” .

 Шефът на институцията на няколко пъти сваля очилата си, слага ги, гледа ме, най-накрая разписа, като коментира, че е жалко, че правя така.

А след това ме чакаха още няколко години на военен отчет, в който регулярно по телефона ми се звънеше, аз се правех на луд, хвърлях картичките, с които ме канеха на Военна Комисия.

Няколко пъти ме принудиха да ходя до София, във Военна болница. С голяма радост се връщах и хвърлях наръч документи, които им казваха, че със кръвното не съм добре и няма да е удачно да вляза точно сега.

Най-накрая и те и аз се умориха. Челичените кадри на онази, социалистическата казарма се бяха вече пенсионирали. Новите кадри си гледаха работното време и не им пукаше от нищо. Около 2006 си получих военната книжка. На няколко пъти ме поканита запас, а аз им се изсмях в телефона. Отношенията ми с военните трайно охладняха.

Поисках да ти го разкажа това, Ангелова, за да разбереш моята гледна точка. Казармата бе глупава и остаряла институция, актуална във времето, когато всяка вечер са се дрънкали оръжия срещу Запада и е имало денонощен патрул пред Червения пропаганден кът, в който се пазеха няколко знамена и портрети на отговорните другари. Дори и през 80те тя бе демоде. Войниците се научаваха да ядат кашнати домати и да живеят без баня със месеци, в името на това да оживеят. А сутрин всичко е започвало с една километрична опашка пред единствената работеща чешма в поделението, която е давала вода за пиене, миене, готвене. Перфектна школовка за социалистическото ни битие.

Но да се върнем в 2010. Сега казармата е доброволна, сравнително добре платена и сякаш мъже и жени влизат с желание там. Маршируват, общуват на английски, ходят по мисии и спасяват света с походни бани в Афганистан или рискуват живота си другаде, за да се върнат и да си купят апартамент на изплащане, за да дадат бъдеще на децата си.

С риск да те разочаровам, и преди и сега не виждам мечтаните от теб герои, което ми показва, че явно бъркаш Българска Армия със Сикрет Интелиджънс Сървис. Българският войник не е бил и никога няма да може да бъде от паркетната класа на 007. Той е малък защитник на една малка държава, който никога не знае дали е защитавал свободата и независимостта на родината си или просто е изпълнил абсурдната си задача, вменена му още по рождение – да изкара 24 месеца казарма.

Нашата армия така и така не създаде друг масов герой, освен Гюро Михайлов. Даниела, не е ли време да разбереш, че на младите хора сега им трябва бъдеще, карта за библиотека и много топло слънце. Не на партенките и на маршируването на плаца!

/предстои да излезе във вестник " СЗ Око"/ Стара Загора, като мнение по темата "За или против казармата?"/

Една - две чаши вино гарантират дълъг живот!